— О — каза тя. — Вие трябва да сте… ъмм… Рита тук ли е?
Добре, предполагам, че бях „ъмм“, макар досега да не го бях подозирал. Повиках Рита и тя дойде — усмихната.
— Кати! — каза. — Заповядай. Как са момчетата? Кати ни е съседка — обясни ми.
— Аха — отвърнах. Познавах повечето деца от махалата, но не и родителите им. Тази вероятно беше майката на леко занемареното единадесетгодишно момче от съседната къща и неговия почти винаги отсъстващ по-голям брат. Тъй като това означаваше, че вероятно не носи бомба или шишенце с антракс, се усмихнах и се върнах на масата с Коуди и Астор.
— Джейсън е на къмпинг с приятели — каза Кати. — Ник се мотае из къщата и се опитва да стигне до пубертета, за да си пусне мустаци.
— О, боже — каза Рита.
— Ник е мръсник — пошепна Астор. — Искаше да си сваля гащите, за да погледнел.
Коуди бъркаше замразения си йогурт и го правеше на ледена мътеница.
— Виж какво, Рита, съжалявам, че те притеснявам на вечеря, обаче…
— Току-що свършихме. Искаш ли кафе?
— О, не, пия само по едно на ден — отговори тя. — Докторът ми каза така. Става дума за кучето — исках да те попитам дали не си виждала Раскал? Няма го от дни и Ник е много разтревожен.
— Не съм. Чакай да попитам децата — каза Рита. Но когато се обърна, за да попита, Коуди ме погледна, мълчаливо стана и излезе от стаята. Астор също стана и каза:
— Не сме го виждали. Откакто се рови в боклука миналата седмица. — И излезе от стаята след Коуди. Оставиха десерта си полуизяден на масата.
Рита ги гледаше с отворена уста, докато се изнизваха, после се обърна към съседката си.
— Съжалявам, Кати. Не са го виждали. Сигурна съм, че ще се върне. Кажи на Ник да не се тревожи. — После побъбри още малко с Кати, а аз гледах замразения йогурт и се питах какво съм видял току-що.
Вратата се затвори и Рита се върна при изстиналото си кафе.
— Кати е много мила жена — каза. — Но с момчетата й може да ти побелее косата. Разведена е, бившият й мъж купил място в Исламорада, той е адвокат. Но си живее там, така че Кати трябва да отглежда момчетата сама. Мисля, че понякога не е достатъчно твърда. Тя е медицинска сестра, работи с една педикюристка до университета.
— А кой номер обувки носи? — попитах.
— Глупости ли дрънкам? — попита Рита и прехапа устна. — Извинявай. Просто се разтревожих… Сигурна съм, че… — Поклати глава и ме погледна. — Декстър… Ти да не си…
Така и не разбрах дали не съм, защото звънна клетъчният ми телефон.
— Извинявай — казах и отидох до масата до входната врата, където го бях оставил.
— Току-що се обади Доукс — каза Дебора, без дори да каже „ало“. — Типът, с когото отиде да говори, бяга. Доукс ще го проследи, за да види къде отива, но му трябваме за подкрепление.
— Бързо, Уотсън, трябва да действаме — казах, но Дебора не беше в литературно настроение и отсече:
— Ще те взема след пет минути.
19.
Оставих Рита с някакво забързано обяснение и излязох да чакам. Дебора държеше на думата си и след пет и половина минути вече хвърчахме на север по Дикси.
— Те са някъде по плажа на Маями — каза тя. — Доукс се свързал с онзи тип, Оскар, и му съобщил каква е работата. Оскар отговорил, че трябва да си помисли. Доукс казал: „Окей, ще ти се обадя“. Но следял къщата и след десет минути онзи излязъл и се метнал в колата си. Носел голям сак.
— Защо пък ще бяга?
— Ти няма ли да бягаш, ако знаеш, че Данко е по петите ти?
— Няма — казах, като си мислех радостно какво всъщност бих направил, ако се изправя лице в лице с доктора. — Ще му поставя някакъв капан и ще изчакам да влезе в него. — „И после…“ — помислих си, но не го казах на глас на Дебора.
— Е, ти не си Оскар — отвърна тя.
— Както и повечето от нас — казах. — Накъде се е отправил?
Тя сви вежди и поклати глава.
— Точно сега обикаля наоколо, а Доукс го следи.
— Къде според нас ще ни отведе?
Дебора пак поклати глава и засече някакъв стар открит кадилак, натъпкан с цвилещи юноши.
— Няма значение. — И натисна газта до дупка. — Оскар все още е най-добрият ни шанс. Ако се опита да се измъкне, ще го хванем, но дотогава трябва да не го изпускаме от очи.