Стигнахме до 123-та улица, последното място за пресичане обратно към Маями Бийч, преди 826-а да завие към Северен Маями Бийч. Оскар продължи да кара на север. Дебора го каза на Доукс по радиото.
— Къде отива, дявол да го вземе? — измърмори, след като остави радиото.
— Може би просто се разхожда — казах. — Вечерта е много хубава.
— Аха. Искаш ли да напишеш сонет?
При нормални обстоятелства щях да имам чудесен отговор на това, но може би поради вълнуващия характер на нашето преследване не ми хрумна нищо. И все пак Дебс вероятно щеше да се възползва от тази победа, колкото и малка да беше. След няколко пресечки Оскар внезапно ускори, вмъкна се в лявата лента и прекоси наляво през насрещното движение, като предизвика мощно кресчендо от сърдити клаксони.
— Тръгва на запад по сто трийсет и пета улица — каза Дебора на Доукс.
— Пресичам зад вас — отговори Доукс. — На Броуд.
— Какво има на сто трийсет и пета? — зачуди се Дебора.
— Летище „Опа-Лока“ — казах. — На два-три километра пред нас.
— По дяволите — каза тя и взе радиото. — Доукс, летище „Опа-Лока“, точно пред нас.
— Пред мен — отговори той и чух сирената му, преди радиото да щракне.
Летище „Опа-Лока“ отдавна беше популярно сред хората на наркотрафика, както и сред тези по тайните операции. Това беше удобната им последователност, като се има предвид, че разделителната линия между двете дейности често е съвсем размазана. Оскар като нищо можеше да има самолет, който да го чака там, готов бързо да го изнесе от страната до почти всяко място в Карибския басейн или Централна или Южна Америка. Имаше и връзка с целия останал свят, разбира се, макар да се съмнявах, че би се насочил към Судан или дори Бейрут. Някъде в Карибите беше по-вероятно, но във всеки случай да офейкаш от страната явно беше разумна постъпка при дадените обстоятелства. А Опа-Лока изглеждаше логично място за тръгване.
Оскар пътуваше вече малко по-бързо, макар че 135-а улица не беше толкова широка, колкото булевард „Бискейн“. Стигнахме до един малък мост и щом мина по него, Оскар внезапно ускори.
— По дяволите, нещо го е изплашило — каза Дебора. — Сигурно ни е забелязал. — Натисна газта, за да го настигне. Все още бяхме на две-три коли зад него, макар вече да нямаше смисъл да се преструваме, че не го преследваме.
Нещо наистина го беше изплашило, защото Оскар караше диво, опасно близо до катастрофа. Дебс естествено нямаше намерение да загуби в пикливо състезание като това. Караше плътно зад него, провираше се между колите, които все още се опитваха да се съвземат от срещите си с Оскар. Точно пред нас той сви към лявата лента, като накара един стар буик да се завърти, удари решетката му и се хвърли през някаква верижна ограда в предния двор на една светлосиня къща.
Нима нашата малка незабележима кола беше достатъчна да накара Оскар да се държи така? Беше приятно да си го помислиш и това ме караше да се чувствам много важен, но не го вярвах, пък и досега той беше действал хладнокръвно и контролирано. Ако искаше да се отърве от нас, по-вероятно би направил някаква внезапна и хитра маневра, като например да се хвърли към подвижния мост, когато той вече беше започнал да се вдига. Защо внезапно беше изпаднал в паника? Просто за да направя нещо, се наведох напред и погледнах в страничното огледало. Печатните букви в него ми подсказаха, че нещата са по-близо, отколкото изглеждат. При настоящите обстоятелства това беше много безрадостна мисъл, защото в огледалото в момента имаше само едно нещо.
Раздрънкан бял фургон.
Който следваше и нас, и Оскар. Със същата скорост, като буквално копираше завоите ни.
— Е — казах, — не е глупаво в края на краищата. — И повиших глас, за да надвикам воя на гумите и клаксоните на другите шофьори.
— Дебора — казах. — Не бих искал да отвличам вниманието ти от шофирането, но ако имаш миг време, би ли погледнала в огледалото за задно виждане?
— Какви ги дрънкаш, дяволите да те вземат? — изръмжа тя, но хвърли поглед към огледалото. Беше голям късмет, че бяхме на прав участък, защото за секунда тя почти забрави за волана и изпъшка:
— Мамка му!