— Да, точно това си помислих — казах.
Кръстовището с 1–95 беше на пътя право пред нас и тъкмо преди да го отминем, Оскар сви рязко надясно през трите ленти коли и влезе в страничната уличка, успоредна на главното шосе. Дебора изруга и завъртя волана, за да го последва.
— Кажи на Доукс! — викна и аз послушно взех радиото.
— Сержант Доукс — казах. — Не сме сами.
Радиото изсъска веднъж.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — каза Доукс, сякаш беше чул отговора на Дебора и толкова му се беше възхитил, че се чувстваше задължен да го повтори.
— Току-що завихме по Шесто авеню, следи ни бял фургон. — Отговор нямаше, така че повторих: — Повтарям: фургонът е бял.
Този път имах голямото удоволствие да чуя Доукс да реве:
— Мамицата му!
— Точно това си помислихме и ние — казах.
— Не, по дяволите — измърмори Дебора през зъби, после изтърси нещо наистина много мръсно. Изкушавах се да добавя нещо подобно, защото щом Доукс изключи радиото, Оскар се насочи нагоре към рампата за 1–95 с нас след себе си и в последната възможна секунда зави надолу по павирания наклон към 6-о авеню. Тойотата подскочи, когато докосна платното, и се люшна като пияна надясно за миг, после ускори. Дебора натисна спирачки и се завъртяхме. Белият фургон се плъзна напред покрай нас, заподскача надолу по наклона и почти настигна тойотата. След половин секунда Дебора ги последва.
Пътят беше тесен, с редица къщи отдясно, висока дига от жълт цимент отляво и шосе 1–95 отгоре. Набирахме скорост. Двойка дребнички старци, държаха се за ръце, спряха на тротоара, за да видят стремителния ни парад. Може и да си въобразявам, но като че ли подхвръкнаха от вятъра, причинен от колата на Оскар и фургона.
Скъсихме малко разстоянието, но белият фургон също се приближи повече до тойотата. Оскар обаче набра скорост, не спря на един стоп и ни накара почти да се блъснем в някакъв пикап, който се завъртя в кръг в опит да избегне тойотата и фургона и се натресе в пожарен кран. Дебс обаче само стисна зъби, промуши се покрай пикапа, без да обръща внимание на клаксоните и фонтана вода от разбития кран, и успя да навакса пропуснатото до следващата пресечка.
Видях напред червените светлини на голямо кръстовище. Плюс непрекъснат поток коли, пресичащи пътя ни. Разбира се, никой не живее вечно, но това наистина не беше начинът, по който бих си избрал да умра. Гледането на телевизия с Рита внезапно придоби изключителна привлекателност. Понечих да измисля учтив, но убедителен начин да накарам Дебора да спре и поне за миг да се полюбува на пейзажа, но точно когато ми трябваше най-много, моят могъщ мозък беше изключил и докато го задействам отново, Оскар вече беше приближил светофарите.
Вероятно беше ходил на черква тази седмица, защото светна зелено точно когато той прелетя през кръстовището. Белият фургон го следваше плътно, но рязко спря, за да избегне една малка синя кола, която се опитваше да мине на жълто, и дойде нашият ред — светна зелено. Кривнахме край фургона и почти бяхме успели, но това е Маями в края на краищата, и един бетоновоз мина на червено след синята кола, право пред нас. Успях все пак да преглътна, докато Дебора качваше левите колела на тротоара. Само след миг отново бяхме на платното.
— Много приятно — казах, когато Дебора отново натисна газта. И много вероятно бе тя да е намерила време да ми благодари за комплимента, ако белият фургон не реши в същия момент да се възползва от забавянето ни, за да изостане отново зад нашата кола и да ни връхлети. Колата ни отхвръкна наляво, но Дебора успя да я изправи.
Фургонът ни чукна отново, по-силно, точно зад моята врата, и докато аз рязко политнах напред, вратата се отвори широко. Колата ни се люшна и Дебора натисна спирачката — може би не най-добрата стратегия, тъй като фургонът в същия момент се засили и удари вратата ми толкова силно, че тя се откъсна и заподскача, здравата тресна фургона около задното колело и се затъркаля по пътя, като хвърляше искри.
Видях, че фургонът леко се разклати, и чух шляпащото похлопване на спукана гума. След това бялата стена връхлетя върху нас още веднъж. Нашата кола подскочи, плъзна се наляво и проби телената ограда, разделяща страничното шосе от рампата, която слизаше от I-95. Завъртяхме се, сякаш гумите ни бяха от масло. Дебора отчаяно се бореше с волана. Но, разбира се, аз не бях ходил на черква тази седмица и едно голямо червено субару се натресе в задната ни броня. Мярнах за миг окосена трева и къс небе, после някъде долу вода и въздушната възглавница на пътническото място избухна в лицето ми. Почувствах се като на бой с възглавници с Майк Тайсън.