20.
Не съм чак толкова стеснителен, че да крия скромните си способности. Например със задоволство признавам, че съм над средното ниво по остроумни забележки, и освен това усещам как да накарам хората да ме харесват. Но за да съм съвършено честен към себе си, винаги съм готов да призная и недостатъците си, и едно бързо ровене в душата ми ме принуди да призная, че никога и съвсем, ама съвсем, не съм бил добър в дишането под вода. Докато висях зашеметен на предпазния колан и гледах как водата от езерото, в което бяхме паднали, нахлува и се върти около главата ми, това започна да се очертава като много голям дефект в характера ми.
Последното, което видях от Дебора, преди водата да я покрие, също не беше окуражаващо. Тя висеше на колана си неподвижно, със затворени очи и отворена уста, точно обратно на обикновеното си състояние, което вероятно не беше добър знак. После водата заля очите ми и вече не виждах нищо.
Обичам да мисля също, че реагирам добре в случай на внезапно произшествие, така че съм абсолютно сигурен, че внезапната вцепененост и апатия бяха само резултат на данданията и на удара на въздушната възглавница. Така или иначе, висях във водата надолу с главата доста дълго, както ми се стори, и ме е срам да призная, че през повечето време оплаквах собствения си край. Малкият Покоен Декстър, толкова способен, с още толкова много тъмни субекти за нарязване, а сега така трагично покосен в разцвета на силите си. Уви, Мрачни страннико, аз добре го познавах. И при това горкото момче вече тъкмо беше на път да се ожени. Колко печално, ужасно печално — представих си Рита в бяло, как ридае пред олтара, и как двете дечица хълцат в краката й. Сладката малка Астор, с прическа като надут балон, с бледозелена шаферска рокля, подгизнала от сълзи. И тихият Коуди с мъничък смокинг, вторачен в дъното на църквата в очакване, как си спомня нашия последен риболов и се пита кога отново трябва да забие ножа и бавно да го завърти, загледан в бълбукането на яркочервената кръв край острието, как се усмихва, и тогава…
Задръж, Декстър. Откъде ти идват такива мисли? Реторичен въпрос, разбира се, и нямах нужда от тихото развеселено мърморене на моя вътрешен приятел, за да си отговоря. Но по негово внушение сглобих половината разпръснати парченца на пъзела и разбрах, че Коуди…
Не е ли странно какво си мисли човек, когато умира? Колата беше спряла на сплескания си покрив, единственото й движение беше леко поклащане, беше изцяло пълна с вода, толкова гъста и кална, че не бих видял дори пламъка на изстрел под самия ми нос. Но все пак виждах Коуди съвсем ясно, по-ясно дори отколкото на последната ни среща, когато бяхме в една стая. И застанала зад отчетливото очертание на малката му фигурка се издигаше гигантска тъмна сянка без черти, която някак си сякаш се смееше.
Възможно ли беше? Отново си представих как той щастлив заби ножа в рибата. Спомних си странната му реакция за загубеното куче на съседката: много приличаше на моята, когато като момче ме бяха попитали за съседското куче, което бях откраднал, за да си правя експерименти с него. И си спомних, че и той беше преживял травматизиращи неща, както и аз, когато биологичният му баща ги беше нападал със сестра му с ужасяващ наркомански бяс и ги беше налагал със стол.
Беше напълно немислимо. Странна мисъл, но… Всичките парченца се наместиха. И имаха съвършен, направо поетичен смисъл.
Имах син.
Някой точно като мен.
Но си нямаше приемен баща, който да направлява първите му неумели стъпки в света на рязането на филийки и кубчета. Нямаше си един всевиждащ Хари да го научи да е максималното, на което е способен, да му помогне да се превърне от безцелно дете с ненасочена нужда да убива в целенасочен отмъстител. Нямаше кой внимателно и търпеливо да го води покрай вълчите ями към бляскавото острие на ножа в бъдещето — нямаше си никого, ако Декстър умреше тук и сега.
Би прозвучало много драматично, ако кажа: „Тази мисъл ме пришпори към бясно действие“, а аз съм мелодраматичен само преднамерено, когато имам аудитория. Обаче щом осъзнах истинската природа на Коуди, чух, почти като ехо, дълбок безтелесен глас да казва: „Откачи колана, Декстър“. И някак си успях да накарам натежалите си непохватни пръсти да се насочат към закопчалката и пипнешком да намерят бутона. Струваше ми се, че се опитвам да вдяна конец в игла със задник, но мушках и натисках — и най-после нещо поддаде. Разбира се, в резултат тупнах на тавана на главата си, малко силничко, като се има предвид, че бях във вода. Но шокът от тупването разкъса още няколко паяжини и се изправих и се насочих към отвора, оставен от отнесената врата. Успях да се измъкна през него с лице в няколкото сантиметра тиня по дъното на езерото.