— Мамка ти.
— Къде те боли? — попитах.
— Майната ти — каза тя едва чуто, беше си почти повторение, но пък беше съвсем отпаднала. — Не мога да си мърдам лявата ръка… — Млъкна и се опита да раздвижи въпросната ръка, но успя само да си причини очевидна силна болка. Вдиша със съскане, от което отново се закашля, после просто тупна по гръб и задиша запъхтяно.
Коленичих до нея и заопипвах ръката й над лакътя.
— Тук ли? — попитах. Тя поклати глава. Тръгнах нагоре, до раменната става и ключицата — и нямаше нужда да питам дали това е мястото. Тя изохка, стисна очи и дори през калта по лицето й видях, че стана с няколко нюанса по-бледа. — Счупена ти е ключицата — казах.
— Не! — каза тя с тих дрезгав глас. — Трябва да намеря Кайл.
— Не — казах с висок ясен глас. — Трябва да отидеш в болница. Иначе ще свършиш като него, цялата овързана и облепена с тиксо, а от това няма никаква полза.
— Трябва — каза тя.
— Дебора, току-що те измъкнах от потънала кола, като при това си скъсах много скъпа риза за боулинг. Нима искаш да похабиш това мое перфектно и наистина героично спасяване?
Тя пак се закашля и изпъшка от болката в счупената си ключица. Разбирах, че още не се е отказала да спори, но и че започва да загрява, че я боли, и то много. И тъй като разговорът ни не стигна доникъде, беше много добре, че пристигна Доукс, следван почти по петите от двама парамедици.
Милият сержант ме изгледа остро, сякаш лично бях бутнал колата в езерото.
— Изпуснахте ги, а? — Което си беше ужасно нечестно.
— Оказа се, че е много по-трудно да ги следиш, докато си с главата надолу във водата, отколкото си мислех — отвърнах. — Следващия път ти опитай тази част, а ние ще дойдем да те спасим.
Този път Доукс само изръмжа. После коленичи до Дебора и я попита:
— Ранена ли си?
— Ключицата — каза тя. — Счупена е. — Шокът вече отшумяваше и Дебора се бореше с болката, хапеше устна и дишаше на пресекулки. Надявах се парамедиците да носят нещо ефикасно.
Доукс не каза нищо, само вдигна поглед към мен. Дебора протегна здравата си ръка и сграбчи неговата.
— Доукс — каза и той я погледна. — Намери го!
Той само я гледаше, докато тя скърцаше със зъби и се задъхваше от болка.
— Идваме, идваме — каза един от парамедиците. Беше източен кльощав момък с прическа на шипове и заедно с по-големия си и по-пълен партньор вкара носилката през телената ограда, където колата беше пробила дупка. Дебора дръпна ръката на Доукс с изненадваща сила и повтори:
— Намери го!
Доукс само кимна, но това й беше достатъчно. Дебора го пусна и той се изправи. Двамата младежи я вдигнаха, наместиха я на носилката и я понесоха към чакащата линейка. Гледах след нея и се чудех какво ще стане със скъпия ни приятел от белия фургон. Беше пукнал гума — докъде щеше да стигне така? Беше по-вероятно да се опита да се премести в друга кола, отколкото да спре и да повика „Пътна помощ“ да му смени гумата. Така че някъде съвсем наблизо беше вероятно да намерим изоставен фургон и липсваща кола.
Поради импулс, който изглеждаше изключително благороден, като се имаше предвид отношението на Доукс към мен, тръгнах да споделя с него съображенията си. Но не бях направил и крачка и половина, когато чух суматоха, наближаваща към нас. Обърнах се.
Към нас по средата на улицата тичаше набит мъж на средна възраст по боксерки и нищо друго. Коремът му висеше над ластика и се люшкаше. Личеше, че няма особено голяма практика в бягането, а още по-трудно му ставаше поради обстоятелството, че размахваше ръце над главата си и крещеше: „Хей! Хей! Хей!“ Спря до нас задъхан, не можеше да каже и дума. Аз обаче си представях доста добре какво иска да каже.
— Паргонът — изпъшка той и разбрах, че задъхването и кубинският му акцент са се обединили и че се опитва да каже „Фургонът“.
— Бял фургон? С пукната гума? И колата ти изчезна? — казах.
Доукс ме погледна.
Но задъханият човек поклати глава.
— Бял фургон, да. Чух го и… и помислих, че вътре има куче, може би ранено — каза и преглътна, просто не можеше да предаде пълния си ужас от това, което беше видял. — И после…
Но само хабеше скъпоценния си дъх. С Доукс вече търчахме натам, откъдето беше дошъл.
21.
Сержант Доукс явно беше забравил, че трябва да ме следи, защото ме изпревари към фургона с цели двадесет крачки. Разбира се, имаше огромното преимущество да е с две обувки, но все пак бягаше много добре. Фургонът беше спрял на тротоара пред светлооранжева къща, оградена със стена от коралов камък. Предната броня беше ударила един каменен стълб и го беше прекатурила, задницата на возилото беше с лице към улицата, така че се виждаше яркожълтата пластина на „Избери живота“.