Когато настигнах Доукс, той вече беше отворил задната врата и чух мяучещия звук, който идваше отвътре. Не приличаше много на вой на куче, но пък може би просто вече бях попривикнал. Беше малко по-тънък и малко по-накъсан, по-скоро пронизващо гъргорене, отколкото вой, но все пак разпознаваем като вопли на жив мъртвец.
Беше завързан за автомобилна седалка без облегалка. Очите без клепачи се въртяха диво, устата без устни и без зъби беше замръзнала в кръгло О. Той скимтеше като бебе, но без ръце и крака не можеше да направи всъщност нищо.
Доукс се беше превил над него. Гледаше останките от лицето без каквото и да било изражение.
— Франк — каза той и нещото завъртя очи към него. Скимтенето за миг спря, после продължи на по-висока нота, в нова агония, сякаш то молеше за нещо.
— Познаваш ли го? — попитах.
Доукс кимна.
— Франк Обри.
— Как можеш да го различиш? — попитах. Защото наистина човек си мисли, че всички бивши човеци в такова състояние са твърде трудни за разпознаване. Единствената отличителна черта, която забелязах, бяха бръчките на челото.
Доукс продължаваше да го гледа, после изпъшка и кимна към шията му.
— Татуировката. Франк е. — Пак изпъшка, наведе се напред и отлепи малко парченце хартия, залепено на седалката. Наведох се да погледна: същият фин почерк, който бях видял по-рано. Доктор Данко беше написал: „Чест“.
— Извикай линейката — каза Доукс.
Забързах надолу. Двамата тъкмо затваряха задните врати на линейката.
— Имате ли място за още един? — попитах. — Няма да му трябва голяма площ, но е нужна силна упойка.
— В какво състояние е? — попита онзи с бодливата прическа.
Много хубав въпрос за човек с неговата професия, но единственият отговор, който ми хрумна, изглеждаше малко лекомислен, така че просто казах:
— Май и на вас ще ви трябва силно успокоително.
Те ме погледнаха, сякаш се шегувам, и наистина май не прецениха сериозността на положението. После се спогледаха и свиха рамене. По-възрастният каза:
— Добре, наборе. Ще го вкараме. — Онзи с шиповете коса поклати глава, но се обърна, отвори отново задната врата на линейката и започна да дърпа носилката.
Докато те караха носилката към къщата, където беше катастрофирал фургонът на Данко, аз се качих в линейката, за да видя как е Дебс. Очите й бяха затворени и беше много бледа, но като че ли дишаше по-леко. Тя отвори око и ме погледна.
— Стоим на едно място.
— Доктор Данко разби фургона си.
Тя се напрегна и опита да седне, с широко отворени очи.
— Хванахте ли го?
— Не, Дебс. Само пътника му. Мисля, че се е канел да се освободи от него, защото е напълно довършен.
Преди ми се беше видяла бледа, но сега почти припадна.
— Кайл — успя да промълви.
— Не — отвърнах. — Доукс каза, че се казвал Франк.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно. Има татуировка на шията. Не е Кайл, сестричке.
Дебора затвори очи и се отпусна, сякаш беше спукан балон.
— Слава Богу.
— Надявам се, че нямаш нищо против да пътуваш с Франк — казах.
Тя поклати глава.
— Нямам. — Отвори очи. — Декстър, не се размотавай с Доукс. Помогни му да намери Кайл. Моля те!
Вероятно лекарствата й бяха подействали, защото мога да преброя и на един пръст колко пъти съм я чул да се моли толкова жаловито.
— Добре, Дебс. Ще направя всичко възможно — отговорих и очите й отново трепнаха и се затвориха.
— Благодаря — каза тя.
Върнах се до фургона на Данко точно когато по-възрастният парамедик се изправяше от мястото, където очевидно беше повръщал, и се обърна да поговори с партньора си, който седеше на бордюра и си мърмореше нещо на фона на звуците, които Франк все още издаваше отвътре.
— Хайде, Майкъл — каза по-възрастният. — Хайде, момче.
Майкъл сякаш нямаше никакво желание да помръдне иначе, освен да се клатушка напред-назад и да си повтаря: