— Гола вода — каза той. — Да бе.
— Гола вода — повторих твърдо. — Ние с Дебора свършихме цялата черна работа и поехме всички рискове, и ти го знаеш много добре.
За миг само мускулите на челюстта му изпъкнаха толкова, сякаш се канеха да изскочат от лицето му и да ме удушат, а вътрешното ръмжене премина в рев, който отекна до моя Мрачен странник — и той се сепна и отговори. И двамата стояхме така, с двете гигантски тъмни сили, които се гърчеха и се сблъскваха невидимо.
Съвсем възможно беше да се стигне до разкъсана плът и реки от кръв по улицата, ако една патрулна кола не беше избрала точно този момент да изскърца със спирачки и да ни прекъсне. От нея изскочи младо ченге и Доукс машинално извади значката си и му я протегна, без да сваля очи от мен. Другата му ръка направи отпращащо движение и ченгето отстъпи и пъхна глава в колата, за да се посъветва с партньора си.
— Добре — каза ми сержант Доукс, — намислил си нещо.
Това не беше най-доброто. Бъгс Бъни щеше да го накара да си го измисли сам, но и така вършеше работа.
— Всъщност наистина имам идея. Но е малко рискована.
— Така си и мислех.
— Ако не ти харесва, предложи нещо друго. Но мисля, че това е единственото, което можем да направим.
Виждах как го обмисля. Знаеше, че го подмамвам, но в думите ми имаше достатъчно истина, и достатъчно гордост или гняв у него, за да не му пука.
— Хайде, давай — каза той най-после.
— Оскар се измъкна.
— Така изглежда.
— Остава само една личност, която може със сигурност да интересува Данко — казах и почти забих пръст в гърдите му. — Ти.
Доукс всъщност не трепна, но нещо пробяга по челото му и той остана бездиханен две-три секунди. После бавно кимна, пое дълбоко дъх и изръмжа:
— Гаден мръсник!
— Да, такъв съм — признах. — Обаче съм прав.
Доукс вдигна сканиращото радио и го отмести настрана, седна в задницата на фургона и каза:
— Добре. Давай нататък.
— Първо, на бас, че ще се снабди с нов скенер — казах и кимнах към този до Доукс.
— Това е ясно.
— Така че щом знаем, че ни подслушва, ще му казваме само това, което искаме да чуе. Което е — казах с най-хубавата си усмивка — кой си ти и къде си.
— И кой съм аз?
— Онзи тип, дето го е прецакал да го хванат кубинците.
Той ме изучава известно време, после поклати глава.
— Май наистина ми слагаш пишката на дръвника, а?
— Абсолютно — отвърнах. — Но не се тревожиш, нали?
— Той е хванал Кайл, нищо страшно.
— Ти ще знаеш, че той идва — казах. — Кайл не е знаел. Освен това не се ли предполага, че си малко по-добър от Кайл в тези работи?
Беше безсрамно, съвсем прозрачно, но той се хвана.
— Да, по-добър съм. Обаче и теб си те бива да правиш четки.
— Никакви четки — казах. — Само чистата гола истина.
Доукс погледна скенера. После надолу и нагоре по магистралата. Уличните светлини пламнаха оранжево в капка пот, която се търкулна по челото му и му влезе в окото. Той механично я изтри, все още вторачен в магистралата. Беше ме гледал, без да мигне, толкова продължително, че беше малко притеснително да стоя пред него, а той да гледа другаде. Все едно че бях невидим.
— Добре — каза той, когато отново ме погледна, и този път оранжевата светлина беше в очите му. — Нека го направим.
22.
Сержант Доукс ме върна в главната квартира. Беше странно и объркващо преживяване да седя толкова близо до него, а и не намерихме особено какво да си кажем. Улових се, че изучавам профила му с крайчеца на окото си. Какво ставаше там, вътре? Как можеше да е такъв, за какъвто го знаех, без фактически нищо да прави по въпроса? Да ми попречат за някоя от моите игри ме караше да скърцам със зъби, а Доукс явно нямаше такива проблеми. Може би беше получил всичко това от своята система в Салвадор. Дали е различно усещането, ако го правиш с официалната благословия на правителството? Или просто е по-лесно и не трябва да се боиш, че ще те хванат?
Не можех да знам, нито пък можех да го попитам. Просто за да наблегне на това, той спря на червен светофар и се обърна да ме погледне. Престорих се, че не забелязвам, вторачен пред себе си през стъклото, и той отново обърна лице, когато светна зелено.