Карахме право към автобазата. Доукс ме остави на предната седалка на поредния форд таурус.
— Изчакай петнайсет минути — каза и кимна към радиото. — После ми се обади. — И без нито дума повече се качи в колата си и се отдалечи.
Оставен на собствените си планове, се замислих за последните пълни с изненади няколко часа. Дебора в болница, аз в съюз с Доукс, откритието за Коуди през моето почти предсмъртно преживяване. Разбира се, можеше напълно да греша за момчето. Можеше да има някакво друго обяснение за поведението му при споменаването на изчезналото животно, пък и за начина, по който заби толкова стремително ножа в уловената от него риба. Можеше да е просто нормална детска жестокост. Но колкото и да е странно, открих, че ми се иска да е вярно. Исках да порасне и да бъде като мен — най-вече, както разбирах, защото исках да го оформя и да насочи малките му крачета по пътя на Хари.
Беше ли това нещо като човешкия стремеж към възпроизводство, безсмислено и могъщо желание да повторя себе си — чудесния, незаменимия, дори когато въпросният аз беше чудовище, което в действителност нямаше право да живее сред хората? Това несъмнено можеше да обясни как толкова многото изумително неприятни кретени, които срещах всеки ден, са се появили на света. За разлика от тях обаче аз бях съвършено наясно, че светът ще стане по-добър без мен в него — просто държах много повече на своите собствени усещания по въпроса, отколкото на това какво мисли светът. Но сега и тук изпитвах силно желание да размножа нещо от себе си, като Дракула, който създава нов вампир, за да стои до него в мрака. Знаех, че е грешно, но колко забавно би било!
И какъв само пълен глупак съм бил! Дали пребиваването ми върху дивана на Рита наистина бе превърнало моя някога могъщ интелект в такава тресяща се маса сантиментално желе? Как бях могъл да си мисля за такива абсурди? Защо вместо това не измислих план за избягване на женитбата? Нищо чудно, че не бях могъл да се измъкна от втръсващото следене на Доукс — бях изразходвал всичките си мозъчни клетки и сега въртях на празни обороти.
Погледнах си часовника. Четиринадесет минути от времето, прахосани за абсурдно мислено дърдорене. Времето вече изтичаше. Вдигнах радиото и се обадих на Доукс.
— Сержант Доукс, как е при теб?
Последва пауза, после пращене.
— Ммм… кофти.
— Защо? Какво е станало?
— Преследвам един тип и май ме е разкрил.
— Какъв тип?
Последва мълчание, сякаш Доукс очакваше аз да свърша цялата работа и не беше измислил какво да каже.
— Познат от армията. Хванаха го в Салвадор и може би си мисли, че е станало по моя вина. — Мълчание. — Опасен е.
— Искаш ли подкрепление?
— Още не. Засега се опитвам да го преметна.
— Ясно. Край на връзката — казах аз. Необходимостта най-после да произнеса това не ме възхити особено.
Повторихме основното съдържание още няколко пъти само за да сме сигурни, че то ще стигне до доктор Данко, и всеки път ми се налагаше да казвам „край на връзката“. Когато се свързахме през нощта, около един, бях освежен и задоволен. Може би утре щях да опитам да отработя „Как ме чуваш“ и дори „Прието!“. Най-после нещо, което да очаквам с нетърпение.
Видях патрулна кола, отправена на юг, и убедих ченгето зад волана да ме закара до Рита. Отидох на пръсти до колата си, влязох и потеглих към къщи.
Когато се добрах до тясното си легло, видях, че е ужасно разхвърляно, и си спомних, че Дебс трябваше сега да е тук, но вместо това е в болница. Утре трябваше да отида да я видя. Междувременно бях имал запомнящ се, но изтощителен ден: натикан в езеро от сериен осакатител, оживял от автомобилна катастрофа само за да бъда почти удавен, изгубил съвсем хубава обувка, и сякаш това ми беше малко, бях принуден да другарувам със сержант Доукс. Горкият Изцеден Декстър. Нищо чудно, че бях толкова уморен. Паднах на леглото и заспах моментално.
Рано на другия ден Доукс спря колата си до моята на паркинга в главната квартира. Слезе с найлонова гимнастическа чанта и я остави на капака на колата ми.
— Прането си ли носиш? — попитах го любезно. И отново моето безгрижно, весело настроение мина покрай него.
— Ако това проработи, или той ме хваща, или аз го хващам — каза Доукс и отвори ципа на чантата. — Ако го пипна, край. Ако той ме пипне… — Измъкна един джипиес и го сложи на капака. — Ако той ме пипне, ти си ми подкреплението. — Показа ми няколко ослепителни зъба. — Ясно ти е колко добре ми действа това. — Извади клетъчен телефон и го остави до джипиеса. — Това ми е осигуровката.