Във всеки случай нямах достатъчно време за разгадаване на човешкото поведение.
— Благодаря — отговорих и се опитах да отвинтя Камила от себе си, без да причиня сериозни увреждания на някой от двама ни. Тя беше сключила ръце около шията ми и аз ги отлепих, но пък иначе се беше залепила като подводен рак за кораб. — Мисля, че имаш нужда от малко чист въздух, Камила — казах с надеждата, че тя може да разбере намека и да ме пусне. Вместо това тя се притисна още по-плътно, буквално смачкваше лицето си в моето, докато аз трескаво се дърпах.
— Ще си получа чистия въздух направо тук — каза, сви устни в нацупена целуваща гримаса и ме бутна назад. Блъснах се в един стол и тя едва не падна върху мен.
— Ъъъ… искаш ли да седнеш? — попитах с надежда.
— Не — отговори тя и ме задърпа надолу към лицето си с невероятна сила. — Искам да се чукам.
— Хм… така ли? — заекнах, завладян от абсолютно шокиращото нахалство и абсурдност на ставащото. Нима всички жени са побъркани? Не че мъжете са много стока. Партито приличаше на аранжирано от Йеронимус Бош, с Камила, готова да ме замъкне зад фонтана, където без съмнение чакаше банда с готови чучури, за да й помогне да ме изнасили. Но ми хрумна, че вече имам чудесен претекст за избягване на изнасилването. — Женя се, нали знаеш. — Колкото и да ми беше трудно да призная, беше повече от честно поне веднъж това да ми се притече на помощ.
— Ко’пле — каза Камила. — Хубаво ко’пеле. — И внезапно се свлече. Едва успях да я хвана и да я спася от падане на пода.
— Сигурно — казах. — Но във всеки случай мисля, че трябва да си починеш малко. — Опитах да я наместя на стола, но това беше все едно да наливаш мед върху острие на нож и тя се стече на пода.
— Готино коппп’ле — изфъфли и затвори очи.
Винаги е приятно да научиш, че колегите ти гледат добре на теб, но моята романтична интерлюдия ми беше отнела вече няколко минути и беше крайно необходимо да побързам да се свържа със сержант Доукс. И така, след като оставих Камила сладко да потъне в росните си любовни сънища, отново се отправих към входната врата.
И отново бях отклонен, този път от диво нападение по ръката. Самият Винс сграбчи бицепса ми и ме отмъкна настрана от вратата, като ме върна в сюрреализма.
— Хей! — изчурулика. — Хей, купонджията! Къде си тръгнал?
— Май си забравих ключовете на колата — отговорих, като се мъчех да се откача от мъртвата му хватка. Но той само ме дръпна още по-силно.
— Не, не, не — забъбри и ме повлече към фонтана. — Това парти е твое, никъде няма да ходиш.
— Партито е чудесно, Винс — казах. — Но наистина трябва да…
— Пиеш — каза той, цопна една чаша във фонтана и ми я бутна така, че тя се разплиска върху ризата ми. — Това ти трябва. Банзай! — Вдигна своята чаша и я изльока. За щастие на всички заинтересовани, алкохолът го отпрати към пристъп на кашлица и успях да се изплъзна.
Изминах целия път до вратата и дори част от пътеката, когато той цъфна на прага.
— Хей! — изкрещя ми. — Не бързай де! Ей сега идват стриптийзьорките!
— Връщам се веднага — викнах. — Налей ми едно!
— Правилно! — каза той с фалшива усмивка. — Банзай! — И се върна при веселящите се с бодро ръкомахане.
Огледах се за Доукс.
Той трябваше да е паркирал точно отсреща и би трябвало да го забележа веднага, но не го открих. После обаче видях добре познатия ми кафяв таурус и разбрах колко хитро е постъпил. Беше спрял под едно голямо дърво, което спираше светлината на уличните лампи. Точно така би направил човек, който се опитва да се скрие, но в същото време това би позволило на доктор Данко да е сигурен, че може да се приближи, без да го видят.
Приближих до колата и прозорчето се смъкна.
— Още го няма — каза Доукс.
— Предполага се, че ще влезеш вътре да пийнеш — казах.
— Не пия.
— Ти явно и по партита не ходиш, иначе щеше да знаеш, че не можеш да участваш в тях, като си седиш в колата.
Сержант Доукс не каза нищо, но стъклото се вдигна и после вратата се отвори и той слезе.
— Какво ще правиш, ако дойде сега?
— Ще разчитам на чара си да ме спаси — отговорих. — А сега влизай вътре, докато тук-там още е останал някой в съзнание.
Тръгнахме да пресичаме улицата заедно, не съвсем хванати за ръце, но това изглеждаше толкова странно при тези обстоятелства, че все едно бяхме. Когато стигнахме до средата, една кола зави иззад ъгъла и засили към нас. Щеше ми се да избягам и да се гмурна в редицата олеандри, но понеже се гордея с леденото си самообладание, вместо това само погледнах приближаващата кола. Тя намали и с Доукс вече бяхме пресекли улицата, докато тя стигне до нас.