Доукс се обърна да я погледне, аз също. Нас пък ни гледаше редица от пет навъсени юношески лица. Един от младежите обърна глава и каза нещо, другите се разсмяха. Колата си продължи по пътя.
— По-добре да влезем — казах. — Тия са опасни.
Доукс не отговори. Изчака колата да завие на ъгъла, после тръгна към къщата на Винс. Вървях зад него, настигнах го точно навреме, за да му отворя вратата.
Бях навън само пет минути, но броят на „труповете“ беше нараснал значително. Две от ченгетата до фонтана се бяха проснали на земята, един от бежанците от Южния плаж повръщаше в кристална купа, в която само преди минути бе имало желирана плодова салата. Музиката гърмеше нетърпимо. Откъм кухнята чух Винс да крещи: „Банзай!“, подкрепен от дрезгав хор.
— Надежда всяка оставете! — казах на сержант Доукс, а той измърмори нещо като: „Педерастчета!“, поклати глава и влезе.
Нито пи, нито танцува. Намери си един ъгъл без проснато в припадък тяло и просто застана там, приличаше на преоценена статуя на смъртта на студентско парти. Чудех се дали не трябва да му помогна да се включи в купона. Може би трябваше да му пратя Камила Фиг да го съблазни.
Гледах как милият сержант стои в ъгъла и се оглежда и се питах какво ли си мисли. Хубав образ: Доукс мълчалив и сам в ъгъла, докато навсякъде около него бурно кипи човешки живот. Може би щях да изпитам прилив на симпатия, забълбукала към него, стига да бях способен да чувствам. Той изглеждаше съвършено недокоснат от цялото събитие, не реагира дори когато двама от бандата от Южния плаж изтърчаха голи покрай него. Очите му попаднаха на най-близкия монитор, който обрисуваше някакви доста стряскащи и оригинални пози с участие на животни. Доукс ги гледаше без никакъв интерес, без капка емоция. Просто поглед. После очите му се отместиха към ченгетата на пода, Анхел под масата, и Винс, водещ редица танцуващи конга откъм кухнята. Очите му изминаха целия път до мен и той ме погледна с точно същата липса на изражение. После дойде при мен и каза:
— Докога ще киснем тук?
Отправих му най-откровената си усмивка.
— Малко е прекалено, нали? Цялата тази радост и веселие. Вероятно те изнервят.
— Карат ме да поискам да си измия ръцете — отговори той. — Ще чакам отвън.
— Дали е уместно?
Той кимна към водената от Винс редица танцуващи конга, истински образец за конвулсивно веселие.
— А това? — попита. И, разбира се, донякъде беше прав, макар че от изчистената гледна точка на смъртната болка и ужаса една редица за конга не можеше реално да се конкурира с доктор Данко. От друга страна, предполагам, че все пак трябва да се има предвид човешкото достойнство, ако то наистина съществува някъде. В момента — огледах стаята — това не ми изглеждаше възможно.
Входната врата се отвори рязко. С Доукс се обърнахме натам, с всичките ни рефлекси нащрек, и добре, че бяхме подготвени за опасност, защото иначе щяхме да бъдем обсадени от две полуголи жени, които носеха касетофон.
— Здрасти! — извикаха те и бяха възнаградени с нестроен рев „УУУУУУ!“ от танцьорите на конга.
— Здрасти! — извика Винс. — Хей, чуйте ме! Стриптийзьорките дойдоха! Банзай! — Разнесе се още по-мощно „УУУУУУУ!“ и едно от ченгетата с много мъка успя да се втренчи в мацетата и да изломоти:
— Сссстриптийзьорки.
Доукс огледа стаята, после мен.
— Ще изляза — каза и тръгна към вратата.
— Доукс! — казах. Наистина не беше най-умното. Но не успях да направя и крачка след него, защото ме нападнаха.
— Пипнах те! — изрева Винс и ме стисна в мечешка прегръдка.
— Винс, пусни ме! — казах.
— Д-д-дума да не става! — изкикоти се той. — Ей! Помогнете ми да се справя с тоя срамлив годеник! — Сред бившите танцьори на конга настъпи вълнение и внезапно се оказах в центъра на меле, което ме понесе към стола, от който Камила Фиг вече беше паднала в несвяст. Борех се да се измъкна, но беше невъзможно. Бяха прекалено много, прекалено препълнени с ракетното гориво на Винс. Можех само да гледам как сержант Доукс, с последен кръвнишки поглед, който можеше да разтопи и камък, излезе навън.