Доукс щеше да се разкара. Да го разкарат. Да го превърнат завинаги в окончателна мътилка от отсечени крайници и лудост, и никога повече нямаше да освети отново тъмния ми вход. Свобода за Декстър, свободен да съм себе си, и при това не трябваше да правя абсолютно нищо.
Така че защо да не си тръгна? Защо да не предприема една малко по-дълга разходка до Коконът Гроув, където някой детски фотограф чака моето внимание вече твърде дълго? Толкова просто, толкова безопасно — защо не, наистина? Идеална нощ за мрачно наслаждение с тържествен първи такт, почти пълна луна и сладка тръпка, придаваща на цялата работа съвсем случаен характер. Подтикващите нашепвания бяха съгласни, надигаха се в свистящ настоятелен хор.
Всичко беше налице. Времето, целта, наедряващата луна и дори алибито, а натискът се беше засилвал толкова дълго, че вече можех да затворя очи и да оставя всичко да се развие от само себе си, да изиграя цялото радостно събитие на автопилот. И после отново сладкото освобождение, приятната възбуда на добре смазаните мускули с всичките им изцедени възелчета, щастливото потъване в първия ми пълноценен сън от толкова време. И на сутринта, отпочинал и облекчен, ще кажа на Дебора.
О, Дебора. Там беше работата, нали?
Да кажа на Дебора, че съм се възползвал от внезапната възможност на бездоуксовата зона и съм хукнал стремително в мрака с Нужда и Нож, докато малкото останали пръсти на нейния любим изчезват в купа боклук? Някак си, дори с моите весели вождове, които настояваха, че това ще е съвсем правилно, не мислех, че тя ще го хареса. То имаше привкус на нещо окончателно в отношенията ми със сестра ми, малка липса на преценка може би, но такава, която щеше да й бъде трудно да прости, и макар че не съм способен да изпитвам действителна обич, все пак исках Дебора да остане сравнително доволна от мен.
И така, отново събрах целомъдреното си търпение и се потопих в усещането за дълго страдаща справедливост. Намусеният Съмняващ се Декстър. Ще стане, казвах на другото си аз. Рано или късно ще стане. Трябва да стане. Няма да чакам вечно, но това трябва да се свърши преди онова. И имаше известно мърморене, разбира се, защото главното беше отлагано от твърде дълго, но аз укротих оплакванията, раздрънках препятствията с някогашното си фалшиво добродушие и извадих клетъчния си телефон.
Набрах номера, който ми беше дал Доукс. След малко се чу звук, после нищо, само слабо свистене. Набрах дългия код за достъп, чух щракване, после неутрален женски глас каза: „Номер“. Казах на гласа номера на клетъчния телефон на Доукс. Последва пауза, после гласът ми продиктува някакви координати. Надрасках ги набързо на бележника. Гласът помълча, после добави:
— Движи се на запад със сто и десет километра в час.
И връзката прекъсна.
Никога не съм претендирал, че съм голям шофьор, но имам малък джипиес, използвам го в лодката си. Върши работа, когато трябва да се набележат добри места за риболов. Така че успях да определя координатите без сериозни проблеми. Устройството, което ми беше дал Доукс, беше на стъпка напред от моето и имаше карта на екрана. Координатите на картата показваха междущатско шосе 75, посока към Алеята на алигаторите, коридор към западния бряг на Флорида. Бях умерено изненадан. Повечето територия между Маями и Неапол са блата и тресавища, прекъснати тук-там от малки парченца мочурлива земя. Пълно е със змии, алигатори и индиански казина, тоест съвсем не прилича на място, където да се отпуснеш и да се наслаждаваш на спокойно разчленяване. Но джипиесът не можеше да лъже, нито пък вероятно и гласът от телефона. Ако координатите не бяха верни, вината щеше да си е на Доукс. Нямах избор. Чувствах се малко виновен, че бях напуснал партито, без да благодаря на домакина, но потеглих към М-75.
Излязох на междущатското шосе само след няколко минути. Градът постепенно се смали, последва последна гневна експлозия на крайпътни молове и къщи преди будката за събиране на таксата за Алеята на алигаторите. Там спрях и отново набрах номера. Същият неутрален женски глас ми даде някакви координати и линията прекъсна. Разбрах, че те вече не се движат.