Според джипиеса бях на четиристотин метра от сержант Доукс, или поне от клетъчния му телефон, когато стигнах до порта. Беше от онези широките, алуминиевите, които се използват в кравефермите, за да държат животните вътре. Но това не беше кравеферма. Табелка, която висеше над вратата, гласеше:
Нарушителите ще бъдат изядени
Мястото изглеждаше много подходящо за ферма за гатори, което не го правеше непременно най-желаното, поне за мен. Срам ме е да си призная, че макар и целият ми живот да беше минал в Маями, знам твърде малко за фермите за гатори. Дали тези животинчета бродят свободно из водните пасища, или са оградени някак? Този въпрос изглеждаше много важен в момента. Дали алигаторите виждат нощем? И колко гладни са изобщо? Много хубави въпроси, и много уместни.
Загасих фаровете, спрях колата и слязох. Във внезапната тишина чувах потракването на изстиващия мотор, бръмчене на комари, а от далечината долиташе музика. Звучеше като кубинска. Може би Тито Пуенте.
Докторът беше вътре.
Приближих до портата. Пътят от другата страна все още беше прав, чак до стария дървен мост, и после навлизаше в горичка. През клоните видях светлина. Не се виждаха никакви алигатори, които да се греят на лунната светлина.
Добре, Декстър, ето че пристигнахме. И какво би искал да правиш тази нощ? В момента да съм на дивана на Рита съвсем не беше лошо. Особено в сравнение със стоенето тук в нощната пустош. От другата страна на портата имаше маниакален вивисекционист, орди ненаситни влечуги и човек, когото се очакваше да спася, макар че той искаше да ме убие. А тук, обут в тъмни панталони, беше Могъщия Декстър.
Несъмнено си задавах този въпрос ужасно късно — но защо винаги аз? Наистина го мисля. Аз да тръгна да правя всичко това, за да спасявам точно сержант Доукс? Нямаше ли нещо сбъркано в картинката? Като например това, че именно аз участвам в нея?
Но така или иначе бях тук и можех също така да я дорисувам. Прескочих портата и тръгнах към светлината.
Нормалните нощни звуци започнаха да се връщат, малко по малко. Поне приех, че са нормални тук, в дивата вековна гора. Имаше поскърцване, бръмчене и жужене на нашите приятели насекомите, и скръбен крясък, за който силно се надявах да е на някаква сова. Нека е малка, моля. Нещо прошумоля в храсталака отдясно и после притихна. И за моя радост, вместо да се изнервям или изплашвам като човешко същество, се оказах все по-настроен към нощно дебнене. Звуците се местеха, движението покрай мен се забави и всичките ми сетива сякаш бавно се изостряха. Тъмнината поизбледня, просветли се. Подробностите в нощта около мен се очертаваха по-рязко и бавен студен мълчалив смях започна да се надига точно под повърхността на съзнанието ми. Нима горкият погрешно разбран Декстър бе извън средата си и неразбираем? Нека тогава Мрачният странник поеме кормилото. Той ще знае какво да прави и ще го направи.
И в края на краищата защо не? В края на този път, оттатък моста, доктор Данко ни очакваше. Аз бях искал да го срещна и сега това щеше да стане. Хари би одобрил всичко, което направя с този тип. Дори Доукс щеше да трябва да признае, че играта е честна — може би дори щеше да ми благодари. Беше зашеметяващо: този път имах разрешение. И дори повече — в него имаше поезия. От толкова отдавна Доукс държеше моя дух затворен в бутилката. Щеше да има известна справедливост, ако спасяването му го освободеше. И аз щях да го спася, разбира се, че щях да го спася. А после…
Но първо…
Минах по дървения мост. По средата изскърца дъска и за миг замръзнах. Нощните звуци не се промениха, само Тито Пуенте извика страстно и после пак запя. Продължих.
От другата страна на моста пътят се разширяваше до алея за паркиране. Отляво имаше телена ограда, а право напред — малко едноетажно здание с един светещ прозорец. Беше старо и имаше нужда от боядисване, но може би доктор Данко не се замисляше особено над това. До канала вдясно бавно се разпадаше индианска хижичка, палмовите листа на покрива й висяха като раздърпани стари дрипи. Плоскодънна лодка с монтирано самолетно витло беше завързана до порутен кей.
Спрях под сянката на близките дървета и усетих как хищническата студена самоувереност овладява сетивата ми. Обиколих предпазливо паркинга, наляво покрай телената ограда. Нещо ми изръмжа и после цопна във водата, но беше от другата страна на оградата, така че не му обърнах внимание и продължих напред. Мрачният странник водеше — той не се спира заради такива неща.