Оградата зави под прав ъгъл към къщата. Тук имаше последен участък празно пространство, не повече от петнадесет метра, и последна горичка. Спрях под последното дърво за дълго и старателно оглеждане на къщата, но когато опрях ръка на стъблото, нещо изпляска с криле в клоните над мен и ужасно силен тръбен писък процепи нощта. Отскочих, а нещото полетя надолу през клоните и тупна на земята.
И без да спира да си надува побъркания тромпет, застана пред мен. Беше голяма птица, по-голяма от пуйка, и от съскането и крясъците й беше очевидно, че ми е много сърдита. Пристъпи наперено напред, влачеше опашка по земята, после я вдигна и разбрах, че е паун. Животните и птиците не ме обичат, но точно тази сякаш беше обхваната от крайна и яростна омраза. Предполагам, паунът не беше разбрал, че съм много по-голям и по-опасен. Намеренията му, изглежда, бяха или да ме изкълве, или да ме разкара, и тъй като исках тази отвратителна врява да престане веднага, му услужих с достойно оттегляне и забързах покрай оградата към сенките до моста. Щом се отдалечих на безопасно разстояние, се обърнах да погледна къщата.
Музиката беше спряла и светлината беше угаснала.
Стоях замръзнал в сянката няколко минути. Нищо не стана, освен че паунът млъкна и след последен недружелюбен крясък към мен си литна на дървото. След което нощните звуци се възобновиха — скърцането и стоновете на насекомите и поредните ръмжения и плясъци на алигаторите. Но не и Тито Пуенте. Знаех, че доктор Данко дебне и слухти също като мен, че всеки от нас чака другия да направи някакво движение, но не можех да чакам повече. Той нямаше представа какво може да има в тъмното — нямаше начин да знае. Аз знаех къде е той, а той не можеше да знае дали има някой на покрива, или дори дали не е обкръжен. Така че той трябваше пръв да направи нещо и имаше само две възможности. Или да нападне, или…
От другата страна на къщата се разнесе внезапен рев на мотор и докато неволно се стегнах, лодката се отлепи от кея, понесе се по канала и потъна в нощта.
И с нея и доктор Данко.
25.
Няколко минути само стоях и гледах къщата, отчасти защото съм предпазлив. Всъщност не видях кой караше лодката и беше възможно докторът все още да се спотайва вътре в очакване да види какво ще стане. Пък и, честно казано, не исках да ме нападат още някакви кресливи хищни пилци.
Но след още няколко минути, през които не се случи съвсем нищо, разбрах, че трябва да вляза в къщата и да я огледам. И така, като заобиколих отдалече дървото, където спеше проклетата птица, приближих до къщата.
Вътре беше тъмно, но не и тихо. Чувах нещо като тихи удари, следвани от мигове на ритмично пъшкане и от време на време скимтене. Не ми приличаше на шум, който ще вдига някой, притаен за смъртоносна засада. Напротив, много приличаше на звук, издаван от някой, който е вързан и се опитва да се освободи. Нима доктор Данко бе офейкал толкова бързо, че да изостави сержант Доукс?
И отново установих, че целият ми мозък е залят от възторжено изкушение. Сержант Доукс, моят неприятел, вързан вътре, опакован като подарък и поднесен ми в прекрасна обстановка. Всички инструменти и материали, които бих пожелал, никаква жива душа на километри, и когато свърша, мога само да кажа: „Съжалявам, стигнах прекалено късно. Погледнете какво е направил онзи ужасен доктор Данко на горкия сержант Доукс“. Идеята беше опияняваща и дори всъщност се поколебах малко, докато й се наслаждавах. Разбира се, това беше само мислено: несъмнено никога не бих направил нещо подобно, нали? Тоест бих ли, наистина? Декстър? Ало? Защо така ти текат лигите, милото ми момче?
Категорично не, не и аз. Ами че аз бях стълб на морала в духовната пустиня на Южна Флорида. През повечето време бях безукорен, излъскан до блясък, яхнал верния си жребец. Сър Декстър Избавителя. Или поне вероятен избавител. Като се вземат предвид всички обстоятелства. И така, отворих вратата и влязох.
Веднага след вратата се притиснах с гръб към стената просто от предпазливост и пипнешком потърсих ключа на осветлението. Напипах го, където би трябвало да бъде, и го щракнах.
Както и първата Данкова бърлога за злодеяния, тази беше мебелирана твърде оскъдно. И тук основен предмет в стаята беше голяма маса в центъра. На отсрещната стена имаше огледало. Отдясно отвор за врата без врата водеше към нещо като кухня, а отляво имаше затворена врата, може би спалня или баня. Точно срещу мен имаше друга преградна врата, която водеше навън — през нея може би беше избягал Данко.