А на масата имаше нещо със светлооранжева престилка. Изглеждаше сравнително човекоподобно.
— Помощ, помощ, помощ… — каза нещото и аз отидох при него.
Ръцете и краката му бяха омотани с широко тиксо естествено — както би направило всяко опитно изтънчено чудовище. Докато режех тиксото, го изучавах, чувах го, но всъщност не слушах постоянното му бърборене: „О, слава Богу, о, моля те, о, Боже, освободи ме, приятел, бързай, бързай, за бога. О, Господи, защо се забави толкова, Боже, благодаря ти, знаех, че ще дойдеш“, или нещо подобно. Черепът му беше напълно избръснат, дори веждите. Но не можеше да се сбърка тежката мъжествена брадичка и белегът, пресичащ лицето му. Беше Кайл Чътски.
Във всеки случай повечето от него.
Когато махнах тиксото и Чътски успя да се размърда и да седне, стана ясно, че му липсват лявата ръка почти до рамото и десният крак до коляното. Останките им бяха превързани с чиста бяла марля, нищо не се просмукваше през нея. И този път много чиста работа, макар да не ми се вярва, че Чътски би оценил грижите, които беше положил Данко при отстраняването на тези крайници. А колко от ума на Чътски липсваше също още не беше ясно, макар че несекващото му лигаво вайкане с нищо не допринасяше да ме убеди, че е способен да се контролира.
— О, боже, приятел — каза той. — О, Исусе! О, слава богу, ти дойде! — И притисна глава до рамото ми, и заплака. Тъй като имах пресен опит от подобна ситуация, знаех точно какво трябва да направя. Потупах го по гърба и казах:
— Хайде, хайде. — Беше дори още по-непохватно, отколкото когато го правех с Дебора, тъй като чуканчето на лявата му ръка постоянно думкаше по мен и ми беше много трудно да симулирам съчувствие.
Но плачливото състояние на Чътски трая относително малко и когато той най-после се отдръпна от мен и се помъчи да седне, прекрасната ми хавайска риза беше прогизнала. Той шумно подсмръкна — малко прекалено късно за ризата ми — и попита:
— Къде е Деби?
— Счупи си ключицата — отговорих. — В болница е.
— О — каза той и изпъшка отново — дълъг хлипащ звук, който прозвуча като ехо на нещо вътре в него. После бързо погледна зад себе си и се опита да се изправи. — Да се махаме оттук. Той може да се върне.
Не ми беше хрумнало, че Данко може да се върне, но беше вярно. Това е отдавна прилаган трик на хищниците — да избягат и после да кръжат наоколо, за да видят кой души по дирите им. Ако доктор Данко го беше направил, щеше да открие две съвсем лесни мишени.
— Добре — казах. — Първо обаче да огледам набързо наоколо.
Той бързо протегна ръка — дясната, разбира се — и сграбчи моята.
— Моля те, не ме оставяй сам.
— Ще се върна след секунда — казах и опитах да се измъкна. Но той стисна по-здраво и със значителна сила, като се имаше предвид какво беше претърпял.
— Моля те. Поне ми остави пистолета си.
— Нямам пистолет — казах и той се ококори.
— О, боже, о, по дяволите! Божичко, трябва да се разкараме оттук. — Беше обхванат от паника и сякаш всяка секунда пак щеше да се разплаче.
— Добре — казах. — Нека те изправим на твоя крак. — Надявах се да не е забелязал запъването ми. Не исках да изглеждам нечувствителен, но тая работа с липсата на крайници изисква известно реорганизиране на речника. Чътски обаче не каза нищо, само протегна ръка. Помогнах му да се изправи и той се опря на масата. — Дай ми само няколко секунди да огледам другите стаи — казах. Той ме погледна с умоляващи очи, но не каза нищо и аз хукнах да обиколя къщата.
В главната стая, където беше Чътски, не се виждаше нищо, освен работния инструментариум на Данко. Имаше чудесни режещи инструменти и след като грижливо обмислих етичните аспекти, взех един — чудесен нож, предназначен да реже и най-жилава тъкан. Имаше няколко редици шишенца с опиати. Имената им не означаваха почти нищо за мен, с изключение на две-три с барбитурати. Не намерих никакви следи, никакви смачкани листчета с телефонни номера, надраскани на тях, никакви етикетчета от химическо чистене — просто нищичко.
Кухнята беше практически копие на онази в първата къща. Имаше малък хладилник столетник, котлон, масичка за карти с един сгъваем стол — и толкова. Половин кутия с понички стоеше в ъгъла, с една огромна хлебарка, която си ги хапваше. Погледна ме така, сякаш щеше да си брани поничката, така че й я оставих.