— Мога да те върна във фермата за гатори — заявих весело.
Той не каза нищо повече и аз спрях на Алеята на алигаторите, направих първия обратен завой и се отправих назад към оранжевото сияние на хоризонта, сиреч към Маями.
26.
Мълчахме по целия път до първия къс цивилизация — жилищно строителство и крайпътни молове отдясно в продължение на няколко километра след кабинката за таксите. Тогава вече Чътски се надигна и се загледа в светлините на зданията.
— Трябва да се обадя по телефона — каза след малко.
— Можеш да използваш моя, ако си платиш роуминга — отговорих.
— Трябва ми чиста линия.
— Не си в крак с времето — отговорих. — Монетни телефони няма от години. Никой вече не ги използва.
— Отбий оттук — каза Чътски и макар че това никак не ме приближаваше към моя напълно заслужен дълбок сън, подкарах по страничната алея, която ми посочи. След километър и половина стигнахме някакво минимаркетче, където все още имаше монетен телефон, на стена до вратата. Помогнах на Чътски да доскача до него, той вдигна слушалката, погледна ме и каза:
— Изчакай ме в колата — Което си беше малко заповедническо за човек, който не може и крачка да направи без чужда помощ. Все пак отидох при колата и седнах на капака, докато Чътски си бъбреше.
Стар буик изпухтя на паркинга до мен и неколцина ниски тъмнокожи мъже с мръсни дрехи слязоха и тръгнаха към магазина. Вторачиха се за миг в Чътски, в единия му крак и прясно обръснатата му глава, но бяха прекалено възпитани, за да кажат нещо. Влязоха вътре и подвижната стъклената врата изсвистя зад тях, а аз почувствах как дългият ден връхлита върху мен. Бях уморен, вратът ми беше се схванал и не бях успял да убия нищо. Почувствах се много разнебитен, исках да си отида вкъщи и да си легна.
Зачудих се къде ли доктор Данко е замъкнал Доукс. Всъщност това не беше важно, чудех се просто от празно любопитство. Но когато си представих, че наистина го е завлякъл някъде и скоро ще започне да го обработва, разбрах, че това е първата добра новина от много време, и усетих в мен да се надига топла вълна. Бях свободен. Доукс беше изчезнал. Малко по малко той излизаше от живота ми и ме освобождаваше от недоброволната служба на дивана на Рита. Отново можех да живея.
— Хей, приятел — повика ме Чътски, размаха чуканчето си и аз станах и отидох при него. — Така — каза той. — Да тръгваме.
— Разбира се — казах. — Накъде?
Той се загледа в далечината и видях как стиска зъби. Предпазните светлини на паркинга на минимаркета осветяваха гащеризона му и лъщяха по главата му. Странно е колко различно изглежда едно лице без вежди. В него има нещо откачено, като грим в нискобюджетен научнофантастичен филм, така че Чътски, който би искал да изглежда твърд и решителен, както беше вперил поглед в хоризонта и стиснал зъби, вместо това сякаш очакваше смразяваща кръвта команда от Мин Безпощадния. Но той само каза:
— Закарай ме в хотела ми, приятел. Чака ме работа.
— Какво ще кажеш за болница? — попитах аз и си помислих, че едва ли може да се очаква да отсече някой клон за патерица и да закуцука по пътя. Но той поклати глава.
— Нищо ми няма. Ще се оправя.
Погледнах целенасочено двете превръзки от бяла марля, където бяха преди ръката и кракът му, и вдигнах вежда. В края на краищата раните все пак бяха достатъчно пресни и все още трябваше да се сменят превръзките, а пък и ако не друго, Чътски би трябвало да се чувства поне малко изтощен.
Той също ги погледна и май поомекна. Малко.
— Ще се оправя — повтори и се поизправи. — Да тръгваме. — Изглеждаше толкова уморен и тъжен, че не ми даде сърце да кажа друго освен: „Добре“.
Той закуца към колата, облегнат на рамото ми. Докато му помагах да се качи, пътниците на стария буик излязоха, носеха бира и свински кожички. Шофьорът се усмихна и ми кимна. Отвърнах му с усмивка и казах:
— Крокодилос. — И кимнах към Чътски.
— А — каза шофьорът.
Потеглихме. Чътски мълчеше. След малко обаче започна да трепери.
— О, мамка му — Погледнах го. — Опиатите. Минава им действието. — Зъбите му затракаха и той ги стисна. Дъхът му излизаше със свистене, по голото му лице изби пот.
— Няма ли да размислиш за болницата? — попитах.
— Имаш ли нещо за пиене? — попита той. Доста внезапна смяна на темата, както си помислиш.
— Мисля, че има шише вода на задната седалка — казах възпитано.