— Пиене казах — каза той. — Водка. Уиски.
— Не държа в колата такива неща.
— Мамка му — изръмжа той. — Просто ме закарай в хотела ми.
Закарах го. По причини, известни само на него, Чътски се беше настанил в „Мютини“ на Коконът Гроув, един от най-луксозните многоетажни хотели в района, навремето посещаван често от манекенки, директори на компании, наркотрафиканти и други знаменитости. Все още беше много хубав, но беше позагубил от престижа си, откакто провинциалният някога Гроув беше наводнен с разкош и небостъргачи. Може би Чътски го беше познавал в най-добрите му дни и беше отседнал там от сантиментални подбуди. Човек наистина трябва да е подозрителен към сантименталността на мъж, който носи пръстен на кутрето си.
— Остави ме тук — каза Чътски, щом спрях пред хотела.
Втренчих се в него. Може би опиатите бяха повредили разсъдъка му.
— Не искаш ли да ти помогна да стигнеш до стаята си?
— Ще се оправя — каза той. Това вероятно беше станало новата му мантра. Но не изглеждаше добре. Вече се потеше силно и не можех да си представя как мисли да се добере до стаята си. Но не съм от хората, които навират нежеланата си помощ, така че просто отвърнах:
— Добре. — И загледах как отваря вратата и слиза. Подпря се на покрива на колата и застана нестабилно на единия си крак за миг, преди шефът на пиколата да го види как се олюлява и да се намръщи на оранжевата му дрешка и лъснатия череп.
— Здрасти, Бени — каза Чътски. — Дай ръка, приятел.
— Господин Чътски? — попита неуверено онзи, после челюстта му увисна: чак сега забеляза липсващите му части. — О, господи! — възкликна, плесна три пъти с ръце и един пиколо изскочи навън.
Чътски ме погледна и каза:
— Ще се оправя.
Наистина няма особено какво да направиш, когато си нежелан, освен да си отидеш, което и направих. Последното, което видях, беше Чътски, облегнат на шефа, и пиколото, което буташе инвалидна количка към тях от вратата на хотела.
Беше малко преди полунощ. Карах към къщи, в което беше трудно да повярвам на фона на събитията от тази вечер. Партито на Винс сякаш се беше състояло преди няколко седмици, макар че гостите може би все още не бяха изльокали плодовия пунш. С пътуването си по следите на сержанта и спасяването на Чътски от фермата за гатори обаче си бях заслужил почивката тази нощ и признавам, че не мислех за нищо друго, освен да се пъхна в леглото си и да се завия презглава.
Но, разбира се, няма почивка за грешниците, какъвто съм със сигурност, така че клетъчният ми телефон звънна. Твърде малко хора ми звънят в такъв късен час. Погледнах екранчето. Беше Дебора.
— Привет, сестричке — казах.
— Каза, че ще ми се обадиш, проклетнико!
— Реших, че е малко късничко — отвърнах.
— Да не си мислиш, че мога да заспя, мамка му! — изкрещя тя толкова силно, че на хората от минаващите покрай мен коли със сигурност им писнаха ушите. — Какво стана?
— Прибрах Чътски. Но Данко избяга. С Доукс.
— Къде е той?
— Не знам, Дебс. Качи се на една моторна лодка и…
— Питам за Кайл, идиот такъв. Къде е Кайл? Добре ли е?
— Оставих го в „Мютини“. Той е… хмм… Почти добре.
— Какво значи това, по дяволите? — изпищя тя и се наложи да преместя телефона на другото си ухо.
— Дебора, той ще се оправи. Той само… Загубил е само половината си лява ръка и половин десен крак. И цялата си коса — казах.
Тя замълча за няколко секунди. После каза:
— Донеси ми някакви дрехи.
— Той е наистина разстроен, Дебс. Не мисля, че…
— Дрехи, Декстър. Веднага — каза тя и затвори.
Както казах, няма почивка за грешниците. Въздъхнах тежко от цялата тази несправедливост, но се подчиних. Бях съвсем наближил апартамента си, а Дебора беше оставила някои свои неща там. Така че изтичах вътре и макар че поспрях, за да изгледам с копнеж леглото си, й събрах някои дрешки и потеглих към болницата.
Дебора седеше на ръба на леглото и нетърпеливо потропваше с крак. Придържаше болничния си халат с ръката, която се подаваше от гипса, и стискаше пистолета и значката си с другата. Приличаше на горгоната Медуза след злополука.
— Декс — изръмжа тя, — къде се мотаеш, по дяволите? Помогни ми да се облека.
Навлякох й блузата през главата, като непохватно я намествах върху гипса. Тъкмо я бяхме понагласили, когато една набита жена в сестринска униформа влетя в стаята и попита със силен бахамски акцент: