Бях прекарал на Коконът Гроув целия си живот. Знаех много добре от безбройни вестникарски статии, че стаята на Чътски е в английски колониален стил. Така и не разбрах защо, но хотелът беше решил, че британският колониален стил е съвършената обстановка, която да изрази атмосферата на Коконът Гроув, въпреки че, доколкото знам, тук никога не е имало британска колония. И така, целият хотел беше построен в британски колониален стил. Но ми е трудно да повярвам, че както вътрешният декоратор, така и който и да било колониален британец би могъл някога да си представи нещо като Чътски, проснат върху огромния креват в огромния апартамент, в който ме въведе Дебора.
Косата му не беше пораснала през последния час, по пък поне беше сменил оранжевите си одежди с бял хавлиен халат и лежеше на леглото избръснат, треперещ, облян в пот и гушнал полупразна бутилка водка.
Дебора дори не забави крачки. Хвърли се право към леглото, седна до Чътски и хвана единствената му ръка със своята единствена здрава ръка. Любов между останки.
— Деби? — каза той с треперлив старчески глас.
— Тук съм — отвърна тя. — Заспивай.
— Май не съм толкова добре, колкото си мислех — каза той.
— Спи — каза тя, без да пуска ръката му, и се намести до него.
Така ги оставих.
27.
Спах до късно. И въпреки че отидох на работа към десет, все пак стигнах преди Винс, Камила и Анхел Нямам-нищо-общо, които вероятно се бяха обявили за смъртно болни. След час и четиридесет и пет минути най-после пристигна Винс. Изглеждаше позеленял и много стар.
— Винс! — подвикнах бодро, а той залитна, опря се на стената и стисна очи. — Искам да ти благодаря за това епично парти.
— Благодари ми тихо — изграчи той.
— Благодаря — прошепнах.
— Няма защо — прошепна и той и се заклатушка към кабинката си.
Денят беше необикновено спокоен, с което искам да кажа, че освен липсата на нови случаи съдебното пространство беше тихо като гробница с по някой бледозелен призрак, който се плъзгаше в пространството в мълчаливо страдание. За щастие почти нямаше работа. Към пет бях привършил с писмените отчети и си подреждах моливите. Рита ми се беше обадила на обяд, за да ме покани на вечеря. Мисля, че искаше да се увери, че не съм отвлечен от изкормвач, така че се съгласих да намина след работа. Не се бях чул с Дебора, но не ми и трябваше. Бях съвсем сигурен, че е при Чътски в неговия сарай. Но бях малко загрижен, тъй като Данко знаеше къде да ги намери и можеше да се върне за своя изчезнал проект. От друга страна, той си имаше за забавление сержант Доукс, което щеше да запълва времето му и да го радва поне няколко дни.
И все пак за всеки случай се обадих на Дебора на клетъчния й телефон. Вдигна след четвъртото позвъняване и попита сърдито:
— Какво искаш?
— Нали не си забравила, че доктор Данко няма никакъв проблем да ви дойде на гости — казах.
— Не приемаме гости — каза тя толкова свирепо, че стиснах палци да не застреля някого от персонала.
— Добре — казах. — Просто си отваряй очите.
— Не се тревожи — каза тя. Чух Чътски да мърмори раздразнено нещо до нея, после тя каза: — Ще ти се обадя. — И затвори.
Подкарах на юг към къщата на Рита. Вечерният пиков час беше в разгара си. Тананиках си весело. Някакъв червендалест мъж ме засече с пикапа си и ми показа среден пръст. Усмихнах му се мило. Настроението ми не се дължеше само на обикновеното усещане за принадлежност, което получавам, когато съм обкръжен от смъртоносния трафик на Маями. Чувствах се, сякаш голямо бреме е смъкнато от плещите ми. И така си и беше. Можех да отида при Рита и там нямаше да го има кафявия таурус, паркиран отсреща. Можех да се върна в апартамента си, освободен от залепената ми сянка. И, което е дори по-важно, можех да изведа Мрачния странник за едно кръгче и да останем насаме за известно подготвително време, което ни беше крайно необходимо. Сержант Доукс беше изчезнал, беше излязъл от живота ми и скоро, предполагах, щеше да излезе и от своя собствен.
Завих към къщата на Рита. Бях свободен, и свободен от задължения също, защото наистина трябваше да се смята, че Чътски и Дебора трябва да се оставят за известно време да се съвземат. Колкото до доктор Данко, вярно е, че изпитвах някакво прищракване на интерес към среща с него и дори сега бих отделил с радост няколко минути от запълненото си светско разписание за известно наистина качествено установяване на връзка с този индивид. Но бях съвсем сигурен, че тайнствената вашингтонска агенция на Чътски ще изпрати някого другиго да се разправи с него и че въпросното лице със сигурност няма да иска да давам съвети. След като Доукс бе изчезнал, значи се връщах към план А и бях свободен да помогна на Рийкър да се пенсионира по-рано. Който и да трябваше да се занимава сега с проблема на доктор Данко, нямаше да е Възхитително освободеният Декстър.