Една кола гореше на един светофар, малка, но ентусиазирана тълпа се беше насъбрала да зяпа. Споделях хубавото им настроение, докато си пробивах път през задръстването, причинено от линейките.
Вкъщи си поръчах пица и грижливо си отбелязах някои неща за Рийкър. Къде да търся доказателства, какви точно ще са достатъчни — червени каубойски ботуши например несъмнено щяха да са добро начало. Бях почти сигурен, че той е моят човек. Хищниците педофили се стремят да съчетават бизнеса и удоволствието и детските снимки са отличен пример за това. Но „почти сигурен“ не е достатъчно сигурно. Затова организирах мислите си в малка спретната папка — нищо инкриминиращо, разбира се, и всичко щеше да бъде прилежно разрушено, преди да дойде времето за шоу. До понеделник сутринта нямаше да има и следа от това, което съм извършил, с изключение на едно малко предметно стъкло в кутията на шкафа ми. Прекарах наистина щастлив час в планове и изяждане на голяма пица с аншоа, а после, когато почти пълната луна започна да ми мрънка през прозореца, взе да не ме свърта на едно място. Просто усещах как ледените пръсти на луната ме галят, гъделичкат ме по гърба, тласкат ме навън в нощта, за да раздвижа мускулите си на хищник, които бяха заспали за толкова дълго.
И защо не? Нямаше да навреди никому, ако поизляза в хилещата се нощ и поогледам скришом тук-там, незабелязан. Щях да дебна по следите на Рийкър и да душа по вятъра — щеше да е толкова благоразумно, колкото и забавно. Мрачният скаут Декстър трябва да е готов. Освен това беше петък вечер. И Рийкър можеше да излезе от къщата си за някаква среща с хора — посещение в магазин за играчки например. Ако бе излязъл, можеше да се промъкна в квартирата му и да поогледам.
Така че се облякох в най-хубавите си дрехи за нощно дебнене и отидох с колата недалече от апартамента си, нагоре по Главната магистрала и през Гроув до Тайгъртейл Авеню, после надолу към скромната къща, в която живееше Рийкър. Тя беше в съседство с квартал от малки панелни къщи и по нищо не се различаваше от другите, отдръпната назад от шосето само колкото за къса автомобилна алея. Колата му беше отпред, малка „Киа“, което ми даде известна надежда. Червена като ботушите му. Това беше неговият цвят — знак, че съм по дирите му.
Два пъти минах с колата покрай къщата. При второто минаване лампата на тавана в колата му светеше и минах точно навреме, за да хвърля поглед върху лицето му, когато се качваше в нея. Не беше особено впечатляващо лице: слабо, почти без брада, частично скрито от дълъг бретон и очила с дебели рамки. Не видях с какво е обут, но останалите му дрехи напълно допускаха носенето на каубойски ботуши, защото щяха да го правят малко по-висок. Той седна зад волана и затвори вратата, а аз продължих напред и около квартала.
Когато минах за трети път, колата му я нямаше. Паркирах малко по-нататък в една пряка и се върнах, като бавно, в движение се вмъквах в нощната си кожа. В съседната къща всички светлини бяха угасени. Минах през двора. Зад къщата на Рийкър имаше малка жилищна постройка. Мрачният странник прошепна на вътрешното ми ухо: „Ателие“. Наистина беше идеално място за фотограф, а инкриминиращи фотографии могат да се открият тъкмо в ателие. Тъй като Странникът рядко греши в такива случаи, влязох.
Всички прозорци бяха обковани с дъски отвътре, но в полумрака от отворената врата успях да видя очертанията на оборудване за тъмна фотографска стая. Странникът беше прав. Затворих вратата и включих осветлението. Слаба червена светлина обля стаята. Беше пълно с обичайните ванички и шишета с химикали на малка мивка, а вляво от нея имаше много хубава компютърна установка с дигитално оборудване. До отсрещната стена имаше шкаф с четири чекмеджета и реших да започна от него.
След десет минути ровене не открих нищо по-уличаващо от петдесетина фотографии на голи бебета, снимани на бяла рошава кожа и представени така, че общо взето да се приемат като сладички дори от хора, които смятат педофилите за наистина мили хора. Нямаше никакви скрити отделения, доколкото можах да видя, а и никакво друго очевидно място, където биха могли да се скрият снимки.
Времето беше малко и не можех да рискувам, тъй като Рийкър можеше да е отишъл само до магазина да си купи мляко. Можеше да се върне всеки миг и да реши да се порови в папките си, за да разгледа с любов десетките мили малки немирници, запечатани от апарата му. Заех се с компютърната част.