— Първата жертва — отвърнах.
— Да — каза Чътски, без да вдигне очи. Написа името и после го задраска. — И после беше Франк Обри? — Намръщи се и подаде език от ъгълчето на устата си, докато пишеше името, после го задраска. — Изпуснал е Оскар Акоста. Господ знае къде е той сега. — Все пак написа името и въпросителна до него. — Уендъл Инграм. Живее на Норт Шор Драйв, нагоре по плажа на Маями. — Бележникът се хлъзна, когато написа името, и той посегна да го задържи, но непохватно го изпусна. Вторачи се в него за момент, после се наведе и го взе. Капка пот се търкулна по обръснатата му глава и тупна на пода. — Проклети опиати! Станал съм малко замаян.
— Уендъл Инграм — напомних му.
— Така. Така. — Той дописа края на името и без да спре, продължи: — Анди Лайл. Сега продава коли в Дейви. — И в гневен пристъп на енергия триумфиращо написа последното име. — Двама други са мъртви, един още на полесражението, и това е целият екип.
— Никой от тези хора ли не знае, че Данко е в града?
Той поклати глава. Нова капка пот се отрони и едва не ме улучи.
— Държим тази работа здраво похлупена. Знаят само посветени.
— Не трябва ли да знаят, че някой иска да ги превърне във виещи възглавници?
— Не, не трябва — каза той и здраво стисна зъби, сякаш за да не каже нещо грубо. Може би щеше да предложи да ги очистим. Но вдигна очи към мен и размисли.
— Можем ли поне да проверим дали някой не липсва? — попитах без голяма надежда.
Чътски заклати глава още преди да съм довършил. Още две капки пот тупнаха отляво и отдясно.
— Не. Не и не, по никакъв начин. Тези момчета винаги са с едно ухо на земята. Някой започва да разпитва за тях и те моментално научават. А не мога да рискувам всичките да избягат като Оскар.
— Как тогава ще намерим доктор Данко?
— Това ти трябва да го измислиш.
— Какво ще кажеш за къщата край Боклучището? — попитах с надежда.
— Деби нареди патрулна кола да минава оттам. Заселило се е някакво семейство. Не — добави той, — залагаме всичко на теб, приятел. Ти трябва да измислиш нещо.
Право да си кажа, бях малко изненадан от официалното отношение на Чътски към бившите му другари. Нямаше ли да е чудесно да даде сигнал за бягство на старите си приятели или поне за внимание? Несъмнено нямам претенции да съм образец на гражданска добродетел, но ако откачен хирург погне Винс Масуока например, се лаская да мисля, че бих намерил начин да му го намекна в случаен разговор край автомата за кафе. Подай ми захарта, ако обичаш. Между впрочем, един медицински маниак те следи и иска да ти отсече всичките крайници. Искаш ли сметана?
Но очевидно това не беше начинът, по който се играеше играта от хора с едри мъжествени челюсти, или поне не от техния представител Кайл Чътски. Няма значение. Поне имах списък с имена, от който да започна. Макар и нищо, освен него. Нямах никаква представа как от стартовата си точка ще изстискам някаква полезна информация, а Кайл явно не се справяше толкова добре с творчеството, колкото със споделянето. Дебора пък съвсем не беше полезна. Беше тотално погълната от друго — да разбухва възглавницата на Кайл, да попива трескавото му чело и да следи да си взема хапчетата навреме. Поведение на матрона, което бях смятал немислимо за нея, но беше налице.
Ставаше очевидно, че тук, в хотелския сарай, ще бъде свършена малко истинска работа. Единственото, което можех да предложа, беше да се върна при компютъра си и да видя на какво ще попадна. И така, след като измъкнах последните две парчета кейк от останалата ръка на Кайл, се отправих към къщи и верния си компютър. Нямаше никаква гаранция, че ще открия нещо, но трябваше да опитам. Щях да положа най-големи усилия, да чопля проблема няколко часа и да се надявам някой да залепи тайно послание на камък и да го хвърли през прозореца ми. Може би ако камъкът ме удареше по главата, от нея щеше да се пръкне някаква идея.
Апартаментът ми беше точно какъвто го оставих, което беше успокояващо. Дори леглото беше оправено, тъй като Дебора вече не живееше тук. Скоро компютърът тихичко забръмча и започна да търси. Първо проверих базата данни за недвижими имоти, но нямаше нови покупки от типа на другите. Все пак беше очевидно, че доктор Данко трябва да е някъде. Бяхме го изкарали от предварително приготвените му скривалища, но бях съвсем сигурен, че без протакане ще започне с Доукс или с всеки друг от списъка на Чътски, който му привлече вниманието.
Как ли определяше поредния номер на жертвите си все пак? По старшинство? По това колко са го дразнели? Или просто случайно? Ако знаех, щеше да съществува възможност поне да го намеря. Той трябваше да отиде някъде, а операциите му не бяха нещо, което може да се извърши в хотелска стая. Къде тогава щеше да отиде?