Выбрать главу

— Обещавам — повторих. Те се спогледаха, погледнаха ме и излязоха.

И аз останах с пълен с играчки сак, належаща среща и някак съсухрено чувство за неотложност.

Семейството за всички ли е такова? Как оцеляват семействата тогава? Защо хората раждат по повече от едно дете и защо раждат изобщо? Имах си важна и удовлетворителна цел и изведнъж ме изненада нещо, пред което не се е изправяла никоя нормална футболна майка, и почти не можех да си спомня какво си мислех само преди секунди. Дори с нетърпеливото ръмжене от страна на Мрачния странник — странно приглушено, сякаш леко смутено — ми отне няколко мига да се стегна и да се превърна от Зашеметения татко Декстър пак в Хладния отмъстител. Трудно ми беше да си върна леденото острие на готовност и опасност: всъщност ми беше трудно да се сетя и къде съм си сложил ключовете за колата.

Намерих ги някак си, излязох със залитане от кабинета си и след като смотолевих някаква прочувствена измишльотина на Рита, най-сетне се измъкнах през вратата и се вмъкнах в нощта.

4.

Следях Зандър достатъчно дълго, така че знаех програмата му. И тъй като беше четвъртък вечер, знаех точно къде ще бъде. Прекарваше всяка четвъртъчна вечер в Световната мисия на божествената светлина, вероятно оглеждаше добитъка. След като в продължение на час и половина се усмихваше на персонала и изслушаше една кратка проповед, щеше да напише чек на пастора — огромен черен мъж, някога играл в Националната футболна лига. Пасторът щеше да се усмихне и да му благодари и Зандър тихичко щеше да се измъкне през задния вход при скромната си спортна кола и смирено да шофира до дома си, озарен от добродетелното чувство, което носят единствено истинските добри дела.

Но тази вечер нямаше да шофира сам.

Тази вечер Декстър и Мрачният му странник щяха да се повозят с него и да го насочат към съвсем нов вид пътешествие.

Но първо хладното и внимателно приближаване, наградата за седмиците потайно следене.

Паркирах само на няколко мили от дома на Рита в големия търговски регион Дейдланд, и отидох пеша до близката спирка на метрото. Влакът рядко бе претъпкан дори в пиковите часове, но все пак имаше достатъчно хора, че никой да не ми обръща внимание. Просто приятен мъж с модерни черни дрехи и спортен сак.

Слязох една спирка след центъра и изминах шест пресечки до мисията; усещах как острият ръб се наточва в мен и ме връща към готовността, от която се нуждаех. Щяхме да мислим за Коуди и Астор после. Точно сега, на тази улица, аз бях цял твърда скрита яркост. Заслепяващият оранжево-розов блясък на специалните борещи се с престъпността улични лампи не можеше да отмие тъмата, в която се загръщах все по-плътно с всяка крачка.

Мисията се намираше на ъгъла на една средно оживена улица в преобразуван магазин. Отпред имаше неголяма тълпа — не беше изненадващо, защото раздаваха храна и дрехи и единственото, което трябваше да направиш, за да ги получиш, беше да отделиш малко от наквасеното си с алкохол време, за да послушаш как добрият свещеник ти обяснява защо ще идеш в ада. Доста добра сделка, дори за мен, но не бях гладен. Подминах ги и заобиколих отзад към паркинга.

Въпреки че светлината тук беше малко по-мъждива, паркингът беше твърде светъл за мен, почти прекалено осветен, за да виждам луната, макар че я чувствах там, на небето: подсмихваше се на незначителния ни гърчещ се крехък животец, изпълнен с чудовища, които живеят единствено за да отнемат този живот на големи изпълнени с болка хапки. Чудовища като мен и като Зандър. Но тази вечер щяха да останат с едно по-малко.

Обиколих паркинга. Изглеждаше безопасен. Не се виждаше жива душа, никой не седеше и не дремеше в никоя от колите. Единственият прозорец, който гледаше към паркинга, беше малък и високо на задната страна на мисията и стъклото му беше затъмнено — тоалетната. Отидох нехайно до колата на Зандър, син додж „Дуранго“, паркиран близо до задния вход, и натиснах дръжката на вратата — заключено. До нея бе паркиран стар крайслер, достопочтеното возило на пастора. Минах от другата страна на крайслера и зачаках.

Извадих от сака плътна бяла копринена маска и си я сложих, наместих дупките на очите. После извадих примката от рибарска корда, издържаща 25 килограма, и бях готов. Мрачният танц щеше да започне всеки момент. Зандър щеше да дойде, нищо неподозиращ, в нощта на хищника, нощ на внезапни изненади, окончателна и свирепа тъмнина, пронизана от жестоко удовлетворение. Съвсем скоро той щеше да излезе спокойно от своя живот и да влезе в моя. А после…