— Е, друго нямаме — изсумтя. — Няма да е лошо да го проверим.
Не ми се стори добра идея да й кажа, че вече съм го проверил доста старателно, много отвъд границите на рутинната полицейска работа, така че само кимнах.
34.
На малкия остров нямаше друго за гледане. Винс и другите лабораторни работници щяха да забележат всичко, което си заслужаваше, а присъствието ни само щеше да им пречи. Дебора беше нетърпелива и искаше да се втурнем обратно на континента, за да сплашваме заподозрените. Така че отидохме до брега и се качихме на полицейската лодка за краткото пътуване до доковете. Когато слязох на дока и се върнах на паркинга, бях малко по-добре.
Не видях Коуди и Астор, така че отидох при полицай Нискочелски.
— Децата са в колата — каза той, преди да отворя уста. — Искаха да играем на стражари и апаши, обаче аз не съм ви детска градина.
Изглежда, беше убеден, че лафът му за детската градина е толкова ужасно смешен, че си струва да го повтори, така че вместо да рискувам да го чуя още веднъж, само кимнах, благодарих му и отидох до колата на Дебора. Коуди и Астор не се виждаха, докато не стигнах до самата кола, и за миг се зачудих дали не съм разбрал погрешно къде са. Но после ги видях свити на задната седалка, гледаха ме с ококорени очи. Опитах се да отворя вратата, но беше заключена.
— Може ли да вляза? — провикнах се през стъклото.
Коуди се засуети с ключалката и отвори.
— Какво става? — попитах.
— Видяхме страшния човек — каза Астор.
Нямах представа какво иска да каже, но по гърба ми се застича пот.
— Какъв страшен човек? За полицая ли говорите?
— Декстъъър — каза Астор. — Не тъп! Страшен. Както когато видяхме главите.
— Същия страшен човек ли?
Те се спогледаха и Коуди сви рамене.
— Нещо такова — каза Астор.
— Той видя сянката ми — каза Коуди с нежния си дрезгав глас.
Хубаво беше да видя момчето да се отваря така, а още по-добре беше, че разбрах защо по гърба ми се стича пот. Той беше казвал нещо за сянката си и преди, а аз не бях обърнал внимание. Сега беше време да слушам. Качих се на задната седалка при тях.
— Откъде разбра, че е видял сянката ти, Коуди?
— Той го каза — каза Астор. — А Коуди видя неговата.
Коуди кимна, без да сваля очи от лицето ми; гледаше ме с обичайното си предпазливо изражение, което не издаваше нищо. И все пак виждах, че вярва, че ще се погрижа за това, каквото и да е то. Де да споделях неговия оптимизъм.
— Когато казваш сянка — попитах внимателно, — тази на земята ли имаш предвид, която прави слънцето?
Коуди поклати глава.
— Имаш друга сянка? — попитах.
Коуди ме погледна, все едно го питам дали носи панталони, но кимна.
— Вътре. Каквато имаше и ти.
Облегнах се на седалката и се престорих, че дишам.
Вътрешна сянка. Идеално описание — елегантно, икономично и точно. И допълнението, че аз също съм имал такава, му придаваше острота, която намирах за направо затрогваща.
Разбира се, да се трогнеш не е особено полезно и аз обикновено успявам да го избегна. В този случай мислено се отърсих и се запитах какво бе станало с гордите кули на Замъка на Декстър, някога така величествени и окичени с копринените знамена на чистия разум. Много добре си спомнях, че някога бях умен, а ето че тук не бях обърнал внимание на нещо важно, бях го пропускал твърде дълго. Защото въпросът не беше в това за какво говореше Коуди. Истинската загадка беше защо не бях успял да го разбера досега.
Коуди беше видял друг хищник и го беше разпознал, когато мрачното нещо в него беше чуло рева на себеподобно чудовище, точно както аз бях разпознавал другите, докато Странникът ми си беше с мен. И този другият беше разпознал Коуди такъв, какъвто беше в действителност, по абсолютно същия начин. Но защо това беше изплашило Коуди и Астор, та чак се бяха скрили в колата?
— Този човек каза ли ви нещо? — попитах.
— Даде ми това — каза Коуди. Извади светлобежова визитна картичка и ми я даде.
На нея имаше стилизирана глава на бик, точно като тази, която бях видял на врата на трупа на Кърт на острова. А под нея имаше идеално копие на татуировката на Кърт — МЛК.
Предната врата на колата се отвори и Дебора се метна зад волана.
— Да тръгваме. Вържете се. — Тикна ключа в запалването и колата запали, преди да успея да си поема дъх, за да заговоря.