— Минутка само — казах, след като успях да събера достатъчно въздух.
— Нямам проклета минутка — каза тя. — Хайде.
— Той е бил тук, Дебс.
— За бога, Декс, кой е бил тук?
— Не знам — признах.
Наведох се напред и й подадох картичката.
— Оставил е това.
Дебора взе картичката, погледна я и я хвърли на седалката, все едно беше направена от отрова на кобра.
— Мамка му! — Изключи двигателя. — Къде я е оставил?
— На Коуди — казах аз.
Тя завъртя глава и се вгледа в нас един по един.
— Защо ще я оставя на дете?
— Защото… — започна Астор и аз сложих ръка на устата й.
— Не ни прекъсвай, Астор — казах, преди тя да успее да каже нещо за виждането на сенки.
Тя си пое дъх, но после размисли и се кротна, недоволна, че е била заставена да мълчи, но засега примирена. Останахме така за момент, четиримата, едно голямо щастливо разширено семейство.
— Защо не я е оставил под чистачката на колата или не я е пратил по пощата? — попита Дебора. — И защо изобщо ни дава това проклето нещо? Защо въобще го е отпечатал, за бога?
— Дал го е на Коуди, за да ни сплаши — казах аз. — Казва ни: „Виждате ли? Мога да ви ударя по слабото място“.
— Фука се — каза Дебора.
— Да — казах. — Така мисля.
— Е, дявол да го вземе, това е първото смислено нещо, което прави. — Тя удари с длани по кормилото. — Иска да си играем на гоненица като останалите психопати, а аз тази игра я знам. И ще го хвана това копеле. — Погледна ме през рамо. — Сложи картичката в плик за улики и се опитай да получиш описание от децата. — Отвори вратата, изскочи навън и отиде да говори с едрото ченге Съчински.
— Е — обърнах се към Коуди и Астор, — можете ли да си спомните как изглеждаше този човек?
— Да — каза Астор. — Наистина ли ще си играем с него, както каза сестра ти?
— Тя не говореше за игра като вашата криеница. Той по-скоро ни предизвиква да го хванем.
— Че какво му е различното?
— На криеница никой не го убиват. Как изглеждаше той?
Тя сви рамене.
— Беше стар.
— Наистина стар? С бяла коса и бръчки?
— Не. Стар като теб — каза тя.
— А, искаш да кажеш стар — казах и усетих ледената ръка на смъртността да забърсва челото ми с пръст и да оставя по пътя си слабост и треперещи ръце. Не беше обещаващо начало за получаването на истинско описание, но все пак тя беше на десет и всички възрастни й бяха еднакво безинтересни. Ясно беше, че Дебора е постъпила разумно, като беше решила да говори с полицай Тъпински. Беше безнадеждно, но трябваше да опитам.
Споходи ме внезапно вдъхновение — или поне предвид текущата ми липса на умствени способности нещо, което трябваше да мине за вдъхновение. Щеше да има смисъл, ако страшният човек беше Старзак, който бе дошъл за мен.
— Спомняте ли си нещо друго за него? Говореше ли с акцент?
Тя поклати глава.
— Като френски или нещо такова ли? Не, говореше си нормално. Кой е Кърт?
Би било преувеличение да кажа, че сърчицето ми щеше да изскочи при думите й, но определено почувствах някаква вътрешна тръпка.
— Кърт е умрелият, когото ходих да видя. Защо питаш?
— Мъжът ни каза — каза Астор. — Каза, че някой ден Коуди ще е много по-добър помощник от Кърт.
Внезапен много леден повей мина през вътрешния климат на Декстър.
— Така ли? Колко мил човек.
— Изобщо не беше мил, Декстър, нали ти казахме. Беше страшен.
— Но как изглеждаше, Астор? — попитах без особена надежда. — Как да го намерим, ако не знаем как изглежда?
— Няма нужда да го хващате, Декстър — каза тя със същия леко раздразнен тон. — Той каза, че ще го намериш, когато му дойде времето.
Светът спря за миг колкото да усетя капки ледена вода да се изстрелват от порите ми, все едно бяха мънички водни пистолетчета.
— Точно какво каза? — попитах, когато нещата започнаха да се връщат по местата си.
— Каза да ти кажем, че ще го намериш, когато му дойде времето — каза тя. — Току-що ти казах.
— Как ви го каза? — попитах. — Кажете на татко си? Кажете на оня човек? Как?
Тя пак въздъхна.
— Кажете на Декстър — каза бавно, така че да разбера. — Това си ти. Каза: „Кажете на Декстър, че ще ме намери, когато му дойде времето“.