Видях в огледалото как тя се намръщи.
— Това какво значи?
— Значи, че не искам да привличам внимание — казах. — Не искам хората да ме забелязват. Това е нещо, което двамата трябва да научите — добавих.
— Всички искат да ги забелязват — каза тя. — Само това правят. Правят разни неща, за да ги гледат.
— Вие двамата сте различни. Винаги ще сте различни и никога няма да сте като всички останали. — Тя дълго не каза нищо и аз хвърлих поглед в огледалото за задно виждане. Тя си гледаше в краката. — Това не е непременно лошо — добавих. — Каква друга дума има за нормален?
— Не знам — глухо каза тя.
— Обикновен — казах. — Наистина ли искаш да си обикновена?
— Не — каза тя, вече не толкова нещастно. — Но ако не сме обикновени, хората ще ни забелязват.
— Точно затова трябва да се научите да не се набивате на очи — казах, тайничко доволен от начина, по който разговорът се беше завъртял в подкрепа на тезата ми. — Трябва да се преструвате, че сте наистина нормални.
— Значи не трябва да казваме на никого, че сме различни — каза тя. — На никого.
— Точно така — потвърдих.
Тя погледна брат си и проведоха поредния от дългите си безмълвни разговори. Радвах се на тишината, карах през вечерното задръстване и се самосъжалявах.
След няколко минути Астор отново заговори:
— Значи не трябва да казваме на мама какво правихме днес?
— Можете да й разкажете за микроскопа.
— Но не и за другите неща? — попита Астор. — За страшния човек и за возенето със сержант Деби?
— Точно така — казах.
— Ама нали не трябва да лъжем. Особено собствената си майка.
— Затова няма да й казвате нищо. Няма нужда да знае неща, които ще я разтревожат прекалено много.
— Но тя ни обича — каза Астор. — Иска да сме щастливи.
— Да — казах аз. — Но тя трябва да си мисли, че сте щастливи по начин, който тя може да разбере. Иначе тя не може да е щастлива.
Настъпи продължително мълчание, преди Астор накрая да каже, точно преди да свием по нашата улица:
— Страшният човек има ли си майка?
— Почти сигурно — отвърнах.
Рита сигурно ни беше чакала пред вратата, защото докато паркирах, вратата се отвори и тя излезе да ни посрещне.
— Здрасти-здрасти — каза весело. — Какво научихте днес?
— Гледахме мръсотия — каза Коуди. — От обувката ми.
Рита примига.
— Така ли?
— Имаше и парче от пуканка — каза Астор. — И гледахме през микрофона и можехме да познаем къде сме ходили.
— Микроскопа — каза Коуди.
— Добре де. — Астор сви рамене. — Но можеш да познаеш и на кого е косъмът. И какъв е. Дали е от коза, или от килим.
— Леле — каза Рита, изглеждаше някак объркана и несигурна. — Явно сте си прекарали добре.
— Да — каза Коуди.
— Добре тогава — каза Рита. — Защо не почнете да си пишете домашните, а аз ще ви донеса по нещо за хапване?
— Добре — каза Астор и двамата с Коуди изтичаха по алеята и влязоха в къщата. Рита ги изгледа как изчезват вътре, после се обърна към мен, хвана ме под ръка и тръгнахме след тях.
— Значи мина добре? — попита ме тя. — Изглеждат много…
— Да — казах. — Мисля, че започват да разбират, че тези щуротии си имат последици.
— Не си им показал нищо страшно, нали?
— Не. Дори кръв не им показах.
— Добре — каза тя и облегна глава на рамото ми, което, предполагам, е част от цената, която трябва да платиш, когато ще се жениш за някого. Може просто да беше публично маркиране на територията и в този случай предполагам, че би трябвало да съм много доволен, че не беше решила да използва традиционния за животните метод. Изразяването на привързаност чрез физически контакт не го разбирам и ми беше малко неловко, но понеже знаех, че това е правилният човешки отговор, я прегърнах и влязохме след децата в къщата.
Съвсем сигурен съм, че не може да се нарече сън. Но през нощта звукът отново дойде в бедната ми очукана глава, музиката и пеенето и звънът на метал, които бях чувал преди, и чувството на топлина по лицето ми, и приливът на дивашка радост, надигаща се от специалното място в мен, което беше празно от толкова дълго. Събудих се пред входната врата с ръка на дръжката, облян в пот, доволен, удовлетворен и изобщо не така смутен, както би трябвало.