Предполагам, че това беше вярно поне отчасти, тъй като бях единственият, който можеше да ги научи на Пътя на Хари и други неща, които трябваше да знаят, въпреки че подозирах, че Рита няма предвид точно това. Но не ми се стори умно да повдигам въпроса, така че казах просто:
— Наистина искам да съм добър в това. Не бива да греша. Нито за миг.
— О, Декс — каза тя, — хората непрекъснато грешат. — Това беше светата истина. Много пъти бях забелязвал, че грешките са една от основните характеристики на вида. — Но продължаваме да се опитваме и накрая всичко се получава добре. Наистина. Ще бъдеш страхотен, ще видиш.
— Наистина ли мислиш така? — попитах съвсем леко засрамен от безобразния начин, по който си просех комплименти.
— Знам го — каза тя с патентованата си усмивка а ла Рита. Пресегна се през масата и ме стисна за ръката. — Няма да те оставя да се провалиш. Сега си мой.
Дръзко заявление, така да заплюе Прокламацията за еманципацията и да каже, че ме притежава. Но пък удобно слагаше край на един неудобен момент, така че го оставих без коментар.
— Добре — казах. — Хайде да закусваме.
Тя килна глава на една страна и ме погледна и разбрах, че трябва да съм изсвирил фалшива нота, но Рита просто примига няколко пъти и каза:
— Добре. — Стана и започна да прави закуската.
Другият беше дошъл до вратата през нощта и я беше затръшнал от ужас — нямаше как да сбърка това. Беше усетил страх. Беше чул зова, беше дошъл и го беше страх. Така че Гледащия нямаше съмнения.
Време беше.
Сега.
36.
Бях смъртно уморен, объркан и най-лошото, все още уплашен. Всеки безгрижен клаксон ме караше да скачам срещу предпазния колан и да търся оръжие да се защитя и всеки път, когато някоя невинна кола минаваше на сантиметри от бронята ми, се хващах, че гледам бясно в огледалото и чакам необичайно враждебно движение или пристъп на ужасната музика от съня ми.
Нещо ме преследваше. Освен смътната връзка с древното божество все още не знаех защо и какво е то, но знаех, че ме преследва и че макар да не може да ме хване веднага, ме изтощава до мига, в който капитулацията ще ми се стори облекчение.
Колко крехко нещо е човекът. И това е всичко, което бях без Странника — клето подобие на човешко същество. Слабо, меко, бавно и глупаво, невиждащо, нечуващо и незабелязващо, безпомощно, безнадеждно и подгонено. Да, бях почти готов да легна и да оставя това, което ме гонеше, да ме прегази. Да се предам, да оставя музиката да ме залее и да ме отнесе в радостния огън и безучастното блаженство на смъртта. Нямаше да има борба, нито пазарене, нищо, само край на всичко, което беше Декстър. И след още няколко нощи като последната нямаше да имам нищо против.
Дори на работа не намерих облекчение. Дебора ме издебна и скочи след мен още щом излязох от асансьора.
— Старзак е изчезнал — каза тя. — Поща от няколко дни в кутията, вестници пред вратата. Няма го.
— Но това е добра новина, Дебс — казах. — Щом бяга, това не доказва ли, че е виновен?
— Нищо не доказва — каза тя. — Същото стана и с Кърт Уагнър и после се оказа мъртъв. Откъде да знам, че няма да стане и със Старзак?
— Може да го обявим за издирване и да го намерим преди това — казах.
Дебора изрита стената.
— По дяволите, миналия път не стана, закъсняхме. Помогни ми, Декс. Това ме побърква.
Бих могъл да кажа, че мен не само ме побърква, но не ми се стори великодушно.
— Ще се опитам — казах и Дебора се затътри по коридора.
Още не бях стигнал бюрото си, когато Винс Масуока ме пресрещна с фалшиво намръщена физиономия.
— Къде са поничките? — попита обвинително.
— Какви понички? — попитах.
— Твой ред беше. Днес трябваше да донесеш понички.
— Имах тежка нощ.
— Значи сега ние трябва да имаме тежка сутрин? Справедливо ли ти се струва?
— Аз не съм по справедливостта — казах. — Само по кървавите пръски.
— Хм — изсумтя той. — Явно и по поничките не си. — И се отдалечи с почти убедителна имитация на праведно възмущение, като ме остави с мисълта, че не помня друг път да ме е надвивал в каквато и да било словесна битка. Поредният знак, че влакът е напуснал гарата. Можеше ли това наистина да е краят на линията за бедния разпадащ се Декстър?
Остатъкът от работния ден беше дълъг и тегав, както сме чували, че трябва да бъдат работните дни. С Декстър никога не беше така — винаги си намирах работа и бях изкуствено весел, никога не поглеждах часовника и не се оплаквах. Може би работата ми харесваше, защото знаех, че е част от играта, парче от Огромната шега на Декстър, който се прави на човек. Но истински добрата шега се нуждае от поне още един участник и след като вече бях сам, лишен от вътрешната си публика, поантата нещо ми се изплъзваше.