Докато слизах от колата, входната врата се отвори и излезе Чътски.
— Здрасти, приятел — извика. Помаха ми весело със стоманената кука на мястото на лявата си ръка и слезе по пътеката да ме посрещне. — Наистина съм ти задължен. С тази проклета кука ми е малко трудно да завинтвам гайките.
— И още по-трудно да си бъркаш в носа — казах съвсем леко раздразнен от бодрото му страдание.
Но вместо да се обиди, той се разсмя.
— Да. И много по-трудно да си бърша задника. Хайде. Изнесъл съм всичко отзад.
Тръгнах след него към малкия обрасъл двор на Дебора. Но за своя огромна изненада видях, че вече не е обрасъл. Дърветата, които преди надвисваха над него, бяха подкастрени, а буренакът, който растеше между плочките, беше изчезнал. Имаше три спретнато подрязани розови храста, леха с някакви декоративни цветя и излъскано барбекю в единия ъгъл.
Погледнах Чътски и вдигнах вежда.
— Да, знам — каза той. — Малко е педерастко, нали? — Сви рамене. — Много се отегчавам да седя и да се лекувам, а обичам нещата да са подредени малко повече от сестра ти.
— Много е хубаво — казах аз.
— Аха — каза той, все едно наистина го бях обвинил, че е гей. — Е, дай да оправим тези. — Кимна към купа гофрирана стомана, подпрян до стената на къщата — противоураганните капаци на Дебора. Семейство Морган беше второ поколение във Флорида и Хари ни беше възпитал да използваме хубави капаци. Ако спестиш пари от капаците, ще похарчиш много повече по ремонта в къщата, когато те не издържат.
Обратната страна на високото качество на капаците на Дебора обаче беше, че бяха много тежки и имаха остри ръбове. Трябваха дебели ръкавици — или в случая на Чътски, само една. Не съм сигурен, че той оценяваше парите, които щеше да спести от ръкавици. Като че ли се стараеше повече, отколкото би трябвало, за да ми покаже, че не е сакат и че всъщност не се нуждае от помощта ми.
Във всеки случай след около четирийсет минути бяхме закачили капаците и ги бяхме заключили. Чътски погледна за последно тези, които покриваха френските врати към дворчето, и — явно доволен от изключителното ни майсторство — вдигна лявата си ръка, за да изтрие потта от челото си, като се хвана в последния момент, преди да раздере бузата си с куката. Засмя се малко горчиво и заби поглед в нея.
— Още не съм свикнал с тази дивотия — каза и поклати глава. — Будя се посред нощ и чувствам как липсващите пръсти ме сърбят.
Трудно беше да измисля умен или дори социално приемлив отговор на това. Никъде не бях чел какво да кажеш на човек, който ти казва, че изпитва усещания в ампутираната си ръка. Чътски май усети неловкостта, защото се изсмя сухо и безрадостно.
— Е, все пак — каза — старото магаре още припка. — Стори ми се доста злощастен подбор на думи, защото левият му крак също липсваше и припкането беше изключено. И все пак се радвах, че виждам как излиза от депресията, така че ми се стори добре да се съглася с него.
— Никой не се е съмнявал — казах. — Сигурен съм, че ще се оправиш.
— Аха. Мерси — каза той не много убедително. — А и не теб трябва да убеждавам. А няколко бюрократи във Вашингтон. Предлагат ми чиновническа работа, но… — Той вдигна рамене.
— Стига де — казах. — Не може наистина да искаш да се върнеш към полевата работа, нали?
— В това ме бива — каза той. — За известно време бях най-добрият.
— Може би просто ти липсва адреналинът.
— Може би. Искаш ли бира?
— Благодаря, но имам заповеди свише да купя бутилирана вода и лед, преди да са свършили.
— Ясно — каза той. — Всички са ужасени, че може да им се наложи да си пият мохитото без лед.
— Една от големите опасности на урагана — казах аз.
— Благодаря ти за помощта — каза той.
По пътя към къщи трафикът беше още по-лош. Хора бързаха с безценните шперплатови плоскости, завързани за покривите на колите, все едно са ограбили банка. Бяха ядосани от напрежението от дългото чакане и чудене дали някой няма да ги пререди и дали ще е останало нещо, когато им дойде редът.
Други бяха на път да заемат местата им на същите тези опашки и мразеха всички, които ги бяха изпреварили и може би бяха купили последната батерия във Флорида.