Като цяло беше възхитителна смес от враждебност, гняв и параноя и би трябвало безкрайно да ме ободри. Но всяка надежда за добро настроение изчезна, когато усетих, че си тананикам нещо, нещо познато, не можех да се сетя точно какво и не можех да спра да си го тананикам. И когато накрая се сетих какво е, цялата радост на празничната вечер беше съсипана.
Беше музиката от съня ми.
Музиката, която бе звучала в главата ми с чувството за топлина по бузите ми и миризмата на нещо, което гори. Беше проста и повтаряща се, и не особено прилепчива, но ето че си я тананиках по магистралата Саут Дикси, тананиках си я и намирах утеха в повтарящите се ноти, все едно беше приспивна песничка, която майка ми ми е пяла.
И все още не знаех какво означава.
Сигурен съм, че каквото и да ставаше в подсъзнанието ми, беше причинено от нещо просто, логично и лесно за разбиране. От друга страна, просто не можех да се сетя за проста, логична и лесна за разбиране причина да чувам музика и да усещам топлина по лицето си насън.
Мобилният ми телефон започна да бръмчи и понеже движението така и така се влачеше, вдигнах.
— Декстър — каза Рита, но едва познах гласа й. Рита: малка и изгубена, и напълно победена. — Коуди и Астор… Няма ги.
Нещата наистина се подреждаха добре. Новите гостоприемници бяха прелестно отзивчиви. Започнаха да се събират и с малко убеждение лесно започнаха да следват внушенията МУ за поведението си. И построиха големи каменни сгради за поколението МУ, измислиха сложни церемонии с музика, за да се докарат до състояние на транс, и станаха толкова ентусиазирано услужливи, че за известно време МУ станаха прекалено много. Когато нещата на гостоприемниците потръгнеха, те убиваха неколцина от своите от благодарност. Ако нещата не вървяха, убиваха с надеждата ТО да подобри положението. ТО трябваше само да оставя това да се случва.
И с това ново забавление ТО започна да разглежда резултата от възпроизвеждането си. За първи път, когато набъбването и избухването дойде, ТО посегна към новороденото, успокои го, облекчи страха му и сподели съзнанието си. И новороденото отвърна с приятна готовност, бързо и с радост учеше всичко, което ТО имаше да го научи, и се включваше на драго сърце.
После станаха четири, после осем, шейсет и четири — и изведнъж твърде много. С толкова много просто нямаше място. Дори новите гостоприемници започнаха да се дърпат пред броя на жертвите, от които имаха нужда.
ТО беше практично, ако не друго. Бързо видя проблема и го разреши — като изби почти всички други, които беше породило. Няколко избягаха по света в търсене на нови гостоприемници. ТО задържа само няколко при себе си и нещата най-сетне бяха под контрол.
След време тези, които бяха избягали, започнаха да отвръщат на удара. Установиха храмове и ритуали съперници и изпратиха армиите си срещу НЕГО, и те бяха многобройни. Смутът беше огромен и продължи много дълго. Но понеже ТО беше най-старото и най-опитното, накрая победи всички останали, с изключение на няколко, които се укриха.
Те се изпокриха в разпръснати гостоприемници, притаиха се и много оцеляха. Но през хилядолетията ТО беше научило, че е важно да се чака. Имаше цялото съществуващо време и можеше да си позволи да е търпеливо, бавно да открива и убива избягалите и после бавно и внимателно да съгради отново величествения и прекрасен култ към СЕБЕ СИ.
ТО поддържаше култа жив, таен, но жив.
И чакаше останалите.
37.
Знам много добре, че светът не е хубаво място. Има безброй ужасни неща, които могат да се случат, особено на деца: могат да бъдат отведени от непознат или от приятел на семейството, или от разведен баща; могат да се изгубят и да изчезнат, да паднат в кладенец, да се удавят в басейна на съседа — а когато наближава ураган, има още повече възможности. Списъкът се ограничава само от въображението им, а Коуди и Астор бяха добре снабдени с въображение.
Но когато Рита ми каза, че ги няма, дори не си помислих за кладенци, пътни злополуки и банди мотористи. Знаех какво е станало с Коуди и Астор, знаех го със студена твърда увереност, която беше по-ясна и сигурна от всичко, което Странникът ми бе нашепвал някога. В главата ми избухна една мисъл и аз не я поставих под въпрос.
За половин секунда, колкото му отне да регистрира думите на Рита, мозъкът ми се изпълни с малки картини: преследващите ме коли, нощните посетители, които тропаха по вратите и прозорците, страшният човек, който бе оставил картичката си на децата, и най-убедително, сухата забележка на професор Келър: „Молох обичал човешки жертвоприношения. Особено деца“.