Не знаех защо Молох иска точно моите деца, но знаех без никакво съмнение, че той, тя или то ги беше хванало. И знаех, че това не е хубаво за Коуди и Астор.
Тръгнах към къщи, без да губя време, запровирах се през трафика като кореняк жител на Маями, какъвто съм, и само след няколко минути изскочих от колата. Рита стоеше под дъжда на края на алеята и приличаше на малко сиротно мишле.
— Декстър — каза Рита, в гласа й бе събран цял свят от пустота. — Моля те, Декстър, намери ги!
— Заключи къщата — казах — и ела с мен.
Тя ме погледна, все едно й бях казал да остави децата и да иде на боулинг.
— Веднага — казах аз. — Знам къде са, но ни трябва помощ.
Рита се обърна и хукна към къщата, а аз извадих мобилния си и набрах.
— Какво има? — попита Дебора.
— Трябва да ми помогнеш.
Настъпи кратка пауза, а после излайване на невесел смях.
— Боже — каза тя, — идва ураган, лошите са се окопали и само чакат да спре токът, а ти искаш да ти помогна.
— Коуди и Астор са изчезнали — казах. — Молох ги е хванал.
— Декстър… — каза тя.
— Трябва да ги намеря бързо и трябва да ми помогнеш.
— Ела тук — каза тя.
Докато прибирах телефона, Рита прецапа през вече събралите се на тротоара локви.
— Заключих — каза. — Но, Декстър, какво ще стане, ако се върнат, а нас ни няма?
— Няма да се върнат — казах. — Не и ако ние не ги доведем. — Това очевидно не беше успокоителната забележка, на която Рита се надяваше, и тя захапа юмрук, сякаш едва се сдържаше да не извика. — Качвай се в колата, Рита — казах. Отворих й вратата и тя ме погледна над полусмлените си кокалчета. — Хайде — казах и тя най-сетне се качи. Седнах на волана, запалих и изкарах колата от алеята.
— Ти каза… — запъна се Рита и с облекчение забелязах, че е извадила юмрука от устата си, — че знаеш къде са.
— Да — казах и без да поглеждам, завих по Ю Ес 1 и дадох газ през оредяващия трафик.
— Къде? — попита тя.
— Знам кой ги е хванал — казах. — А Дебора ще ни помогне да открием къде са.
— Божичко, Декстър — каза Рита и тихичко заплака. Дори да не карах, нямаше да знам какво да направя или да кажа, така че просто се съсредоточих върху това да стигнем до управлението живи.
В една много удобна стая иззвъня телефон. Не издаде непристойно чуруликане или салса мелодия, или дори фрагмент от Бетовен като модерните телефони. Не, иззвъня с прост старовремски звук, както би трябвало да звъни всеки нормален телефон.
И този консервативен звук пасваше на стаята, която беше елегантна по много успокоителен начин. В нея имаше кожен диван и две подходящи кресла, всички изтъркани точно толкова, че да създават чувството за любим чифт обувки. Телефонът стоеше на ниска масичка от тъмен махагон в единия край на стаята до бара, направен от същото дърво.
Като цяло, стаята носеше отпуснатата и безвременна атмосфера на много стар и добре установен клуб за господа, с изключение на един детайл: стената между бара и дивана беше заета от голям дървен шкаф с витрина, който приличаше на нещо средно между витрина за трофеи и рафт за редки книги. Но вместо лавици шкафът беше оборудван със стотици облицовани с филц ниши. Малко повече от половината съдържаха керамични глави на бик с размерите на човешки череп.
Един възрастен мъж влезе в стаята, без да бърза, но и без внимателната колебливост на крехката напреднала възраст. В походката му имаше увереност, каквато обикновено се среща само у много по-млади мъже. Косата му беше бяла и гъста, лицето — гладко, сякаш полирано от пустинен вятър. Отиде до телефона, все едно беше съвсем сигурен, че този, който звъни, няма да затвори, докато не вдигне, и изглежда, беше прав, понеже когато посегна към слушалката, телефонът все още звънеше.
— Да — каза той и гласът му също беше много по-млад и по-силен, отколкото би трябвало. Докато слушаше, взе някакъв нож от масата до телефона. Беше от древен бронз. Дръжката беше извита във формата на бича глава, очите бяха украсени с два големи рубина, а острието беше обточено със златни букви, които много приличаха на МЛК. Също като възрастния мъж ножът беше много по-стар, отколкото изглеждаше, и много по-здрав. Докато слушаше, мъжът лениво прокара пръст по острието и на палеца му разцъфна кървава линия. Това сякаш не му направи впечатление. Той остави ножа.