Дали Коуди не беше забравил да си измие зъбите? Напоследък все забравяше, а Рита не искаше да го кара да става, след като си е легнал. Но беше важно още отсега да го насочим по пътя на добрите навици; миенето на зъбите беше важно.
Шибнах леко с примката и тя се отпусна на коленете ми. Утре в училището на Астор щяха да им правят снимки. Тя трябваше да си облече роклята от миналия Великден, за да е хубава на снимката. Дали я беше извадила, за да не я забрави на сутринта? Разбира се, нямаше да се усмихне за снимката, но поне трябваше да е с хубавата рокля.
Наистина ли беше възможно да клеча тук в тъмното с примка в ръка, готов за нападение, и да си мисля за такива неща? Как бе възможно очакването ми да е изпълнено с тези мисли вместо с острозъбото нетърпение да насъскам Мрачния странник срещу другарчето в игрите, което толкова го заслужаваше? Предвкусване на лъскавия нов брачен живот на Декстър ли беше това?
Вдишах внимателно, изпълнен с огромна симпатия към У. К. Фийлдс1. И аз не можех да работя с деца. Затворих очи, усетих как тъмният нощен въздух ме изпълва и отново го издишах, усетих ледената готовност да се завръща. Декстър бавно отстъпи и Мрачният странник отново пое управлението.
И тъкмо навреме.
Задната врата изтрака и се отвори и чухме някакви ужасни животински звуци, врещяха и блееха вътре, наистина отвратително изпълнение на „Вървя по-близо до Теб“ — само звученето й можеше да накара всеки да се върне при бутилката. И беше достатъчно, за да изкара Зандър навън. Той спря на прага, обърна се, за да помаха ведро и да се усмихне, след което вратата се хлопна, той заобиколи колата си откъм мястото на шофьора — и беше наш.
Зандър ровеше за ключовете си, ключалката изщрака, а ние заобиколихме колата и се озовахме зад него. Преди да разбере какво става, примката изсвистя във въздуха и се нахлузи на врата му и дръпнахме достатъчно силно, за да го съборим, достатъчно силно, за да го повалим на колене, останал без въздух и с мораво вече лице; и беше хубаво.
— Да не си гъкнал — казахме, хладни и идеални. — Прави каквото кажем, нито дума или звук и ще живееш малко по-дълго. — И мъничко затегнахме примката, за да му дадем да разбере, че е наш и че трябва да прави каквото му казваме.
Зандър отвърна по най-приятен начин, като се катурна по лице; вече не се хилеше. От ъгълчето на устата му се стичаше лига и той драскаше по примката, но ние го държахме прекалено стегнато, за да успее да пъхне пръст под кордата. Малко преди да изгуби съзнание, отслабихме натиска, само толкова, че да се задави с един-единствен болезнен дъх.
— Ставай — казахме нежно и дръпнахме примката нагоре. И бавно, издърпвайки се по ламарината на колата си, Зандър се подчини.
— Добре — казахме. — Влизай в колата. — Преместихме примката в лявата ми ръка и отворихме вратата, после се пресегнахме през задната врата и когато се качих на седалката зад него, върнахме примката в дясната ми ръка. — Карай — казахме с мрачния си леден заповеднически глас.
— Накъде? — каза Зандър със своя глас — вече дрезгав шепот заради леките ни напомняния с примката.
Отново стегнахме кордата, за да му напомним да не говори, когато не го питат. Когато преценихме, че е схванал съобщението, отпуснахме.
— На запад — казахме. — Без приказки. Карай.
Той запали и с няколко леки подръпвания на примката го насочих на запад и по Долфин Експресуей. Известно време Зандър правеше каквото му казвахме. От време на време ни поглеждаше в огледалото, но съвсем леко потрепване на примката го държеше изключително отзивчив, докато не го подкарахме на север по Палмето Експресуей.
— Слушай — каза той ненадейно, докато минавахме покрай летището, — аз съм много богат. Мога да ти дам каквото поискаш.
— Да, можеш — казахме, — и ще ни го дадеш. — И той май не разбра какво искаме, защото мъничко се поотпусна.
— Добре — каза. Гласът му още беше пресипнал заради примката. — Колко искаш?
Срещнахме погледа му в огледалото и бавно, много бавно, така че да започне да разбира, стегнахме кордата около врата му. Когато едва можеше да диша, я задържахме така за миг.
— Всичко — казахме. — Ще вземем всичко. — И съвсем леко отпуснахме примката. — Карай — казахме.
И Зандър караше. През останалата част от пътя беше много тих, но не изглеждаше толкова уплашен, колкото би трябвало. Разбира се, сигурно смяташе, че това не му се случва наистина, че не е възможно да се случва, и то на него, който открай време живее в непробиваемия пашкул на парите. Всичко си имаше цена и той винаги можеше да си я позволи. Скоро щеше да започне да се пазари. После щеше да си купи измъкването.
1
Американски комик, чийто най-известен персонаж е мизантроп, който мрази децата, кучетата и жените. — Б.пр.