— Добре — каза. — Доведете ги тук. — Слуша още малко, докато небрежно облизваше кръвта от палеца си. — Не — каза и облиза долната си устна. — Другите вече се събират. Бурята няма да повлияе на Молох или хората му. За три хиляди години сме виждали много по-лоши неща, а още сме тук.
Отново послуша за миг, преди да прекъсне събеседника си със съвсем лека нотка на нетърпение:
— Не. Без забавяне. Нека Гледащия ми го доведе. Време е.
Затвори телефона и остана за миг неподвижен. После пак взе ножа и на гладкото му старо лице се появи изражение.
Почти усмивка.
Вятърът и дъждът блъскаха свирепо, но не постоянно, и повечето жители на Маями се бяха махнали от пътищата и попълваха застрахователни формуляри за планираните щети, така че движението не беше претоварено. Един особено силен порив на вятъра ни свали от скоростната лента, но иначе пътуването беше бързо.
Дебора ни чакаше на входа.
— Елате в моя офис и ми кажете какво знаете.
Тръгнахме след нея към асансьора и се качихме.
„Офис“ беше малко пресилено за мястото, където работеше Дебора. Беше кутийка в помещение с още много такива. В тясното пространство бяха натъпкани бюро, стол и два сгъваеми стола за гости, където се настанихме ние.
— Добре — каза тя. — Какво стана?
— Те… Пратих ги на двора — каза Рита. — Да си съберат играчките и нещата. Заради урагана.
Дебора кимна и я подкани:
— И?
— Аз влязох вътре, за да прибера покупките — каза Рита. — И когато излязох, тях ги нямаше. Беше само за няколко минути, но те… — Рита скри лицето си с ръце и се разхлипа.
— Видя ли някой да се приближава към тях? — попита Дебора. — Странни коли в квартала? Каквото и да е?
Рита поклати глава.
— Не, нищо. Просто бяха изчезнали.
Дебора ме погледна.
— Стига бе, Декстър! Това ли е? Цялата работа? Откъде знаеш, че не играят на Нинтендо у съседите?
— Стига, Дебора — казах. — Ако си се уморила от работа, кажи ни веднага. Иначе стига глупости. Знаеш не по-зле от мен, че…
— Нищо не знам, нито пък ти — отсече тя.
— Значи не си внимавала — казах и открих, че тонът ми става по-остър, за да подхожда на нейния, което беше изненадващо. Емоции? Аз? — Визитката, която е оставил на Коуди, ни казва всичко, от което имаме нужда.
— Освен къде, защо и кой — озъби се тя. — И още чакам някакви проникновения по въпроса.
Въпреки че бях напълно подготвен да й се озъбя и аз, нямаше за какво да се зъбя. Тя беше права. Просто защото Коуди и Астор ги нямаше, това не значеше, че внезапно сме се сдобили с нова информация, която да ни отведе до убиеца. Значеше само, че залозите са се вдигнали значително и че времето ни изтича.
— Ами Уилкинс? — попитах.
Тя махна с ръка.
— Гледат го.
— Като миналия път ли?
— Моля ви — прекъсна ни Рита, в гласа й се промъкваше истерична нотка. — За какво говорите? Няма ли как просто да… — Гласът й се изгуби в нов пристъп на хлипане и Дебора премести поглед от нея към мен. — Моля ви — хлипаше Рита.
Гласът й изтъня, отекна в мен и сякаш добави последното късче болка в празната замаяност вътре в мен, която се сля с далечната музика.
Станах.
Усетих как леко се олюлявам и чух Дебора да ме вика, а после музиката дойде, тиха, но настойчива, сякаш винаги беше била там и просто бе чакала момента, когато можех да я чуя, без да се разсейвам, и докато насочвах вниманието си към боя на барабаните, тя ме повика, повика ме, както знаех, че ме вика от самото начало, но сега по-настойчиво; надигаше се все по-близо до крайния екстаз и ми казваше да тръгна, да вървя, да отида при нея.
И помня, че бях много щастлив, понеже времето най-сетне бе дошло, и въпреки че чувах Рита и Дебора да ми говорят нещо, то едва ли беше ужасно важно, не и след като музиката ме зовеше и обещанието за идеално щастие най-сетне беше тук. Така че им се усмихнах и май дори казах:
— Извинете. — И излязох от стаята, без да ме е грижа за озадачените им физиономии. Излязох и от сградата и отидох на паркинга, откъдето идваше музиката.
Там ме чакаше кола, което ме направи още по-щастлив, и аз забързах към нея, движех крака под прекрасния поток на музиката и когато стигнах до колата, задната врата се отвори и после не си спомням нищо.