38.
Никога не съм бил толкова щастлив. Радостта ме връхлетя като комета, пламтяща, огромна и тежка в тъмното небе и свистяща към мен с невъобразима скорост, въртяща се навътре, за да ме погълне и да ме отнесе в безбрежна вселена на екстаз и всезнаещо единство, любов и разбирателство — блаженство без край в мен и от мен и навсякъде около мен, завинаги.
И тя ме завъртя през девственото нощно небе, топло заслепяващо одеяло от ликуваща любов, и ме залюля в люлка от безкрайна радост, радост, радост. Докато се въртях все по-високо и по-бързо и още по-изпълнен с всевъзможно щастие, ме връхлетя страхотен трясък и отворих очи в малка тъмна стая без прозорци и с много твърд бетонен под и стени, без да имам представа къде съм и как съм се озовал там. Самотна лампа гореше над вратата и аз лежах на пода в мъждивата й светлина.
Щастието изчезна напълно и нищо не избликваше, за да заеме мястото му, освен чувството, че където и да съм, никой няма намерение да ми връща нито радостта, нито свободата. И въпреки че в стаята не се виждаха бичи глави, керамични или други, и по пода нямаше купчини староарамейски списания, не беше трудно да събера две и две. Бях последвал музиката, бях изпитал екстаза и бях загубил съзнателен контрол. А това значеше, че по всяка вероятност ме е хванал Молох, реален или митичен.
Все пак е по-добре човек да не взема нещата за даденост. Може би бях отишъл насън в някой склад и можех просто да отворя вратата и да изляза. Изправих се с известно затруднение — чувствах се замаян и малко нестабилен и предположих, че за да ме доведат тук, са използвали някакъв опиат. Останах неподвижен за миг и се съсредоточих върху това да накарам стаята да се укроти, и след като вдишах дълбоко няколко пъти, успях. Направих крачка встрани и докоснах стената — много солидни бетонни блокове. На допир вратата беше почти толкова дебела и беше здраво заключена — дори не изтрака, когато я блъснах с рамо. Обиколих малката стая — не беше по-голяма от широк килер. В средата имаше канал и това беше единственото обзавеждане. Това не ми се стори особено обнадеждаващо, защото означаваше, че или трябва да използвам канала за лични нужди, или не се очакваше да остана тук толкова дълго, че да ми дотрябва тоалетна. Ако последното беше вярно, ми беше трудно да повярвам, че бързото излизане ще е за добро.
Не че можех да направя нещо по въпроса, каквито и планове да се правеха за мен. Бях чел „Граф Монте Кристо“ и „Затворникът от Зенда“ и знаех, че ако успея да се докопам до нещо като лъжица или тока на колан, бих могъл лесно да прокопая път за бягство през следващите петнайсетина години. Но те небрежно бяха забравили да ме снабдят с лъжица, а и токата на колана ми явно беше отнета. Това поне ми казваше много за тях. Бяха внимателни, вероятно опитни и бяха лишени дори от най-примитивно чувство за скромност, тъй като май въобще не ги беше еня, че без колан могат да ми паднат панталоните. Обаче все още нямах представа кои са и какво искат от мен.
И това хич не беше добре.
Нищо не ми подсказваше какво мога да направя, освен да седя на студения бетонен под и да чакам.
Така и направих.
Казват, че размисълът бил добър за душата. През вековете хората са се стремили към мир и покой, време за тях самите, без да се разсейват, просто за да могат да размишляват. И ето че аз имах точно това — мир и покой и никакво разсейване, но въпреки това ми беше много трудно да се облегна в удобната си циментова стая и да оставя размислите да ме споходят и да сторят добро на душата ми.
Като начало не беше вярно, че имам душа. Ако имах, какво си мислеше, че ми позволяваше да правя такива ужасни неща в продължение на толкова много години? Дали Мрачният странник не заемаше мястото на хипотетичната душа, която би трябвало да имат човешките същества? И сега, когато него го нямаше, щеше ли да ми порасне истинска душа и да ме превърне в човек?
Осъзнах, че все пак размишлявам, но някак си това не ми създаваше истинско чувство на удовлетворение. Можех да си размишлявам, докато не ми опадат зъбите, но това нямаше да обясни къде е отишъл Странникът ми — или къде са Коуди и Астор. Освен това нямаше да ме измъкне от тази малка стая.
Станах отново и обиколих стаята, този път по-бавно, търсех дребни слаби места. В ъгъла имаше отвор за проветряване — идеален път за бягство, ако бях голям колкото пор. На стената до вратата имаше ключ за лампа. Това беше.