Спрях до вратата и я опипах. Беше тежка и дебела и не ми вдъхваше нито капчица надежда, че мога да я разбия, да отключа ключалката или да я отворя някак без помощта на експлозиви или фадрома. Пак се огледах, но не видях нито едното, нито другото да се търкаля в ъгъла.
Бях в капан. Затворен, заловен, отвлечен, в мрачен зандан — дори синонимите не ме облекчаваха. Долепих буза до вратата. Каква полза от надеждата? Надежда за какво? Да ме пуснат обратно в света, където вече нямах цел? Не беше ли по-добре за всички страни, ако Победеният Декстър просто изчезнеше в забвение?
През дебелата врата дочух нещо, някакъв висок шум, който се приближаваше. И докато ставаше все по-близък, разпознах мъжки глас, който спореше с друг, по-тъничък, настойчив глас, който ми беше много познат.
Астор.
— Глупак! — каза тя, когато се изравниха с вратата ми. — Недей… — И после изчезнаха.
— Астор! — извиках с всичка сила, макар да знаех, че няма да ме чуе. И в доказателство, че глупостта е повсеместна и последователна, ударих по вратата с две ръце и пак изкрещях: — Астор!
Разбира се, нямаше никакъв отговор, освен слабото парене в дланите ми. Понеже не можех да измисля друго, се свлякох на пода, облегнах се на вратата и зачаках смъртта си.
Не знам колко дълго съм седял с опрян на вратата гръб. Признавам, че не беше много героично. Знам, че би трябвало да скоча на крака, да извадя тайния си декодиращ пръстен и да прегриза стената с тайните си радиоактивни свръхсили. Но бях изцеден. Слабият предизвикателен гласец на Астор от другата страна на вратата беше забил последния пирон. Нямаше го вече Тъмния рицар. От мен не беше останало нищо освен обвивка — и тя щеше да бъде разкъсана.
Така че седях прегърбен и отпуснат до вратата и не се случваше нищо. Тъкмо мислех как да се обеся на ключа за лампата на стената, когато усетих от другата страна на вратата някакво тътрене. После някой я бутна.
Аз я препречвах, така че естествено ме заболя, жестоко ощипване по задницата на човешкото ми достойнство. Реагирах бавно и те бутнаха пак. И пак ме заболя. И от болката разцъфна нещо наистина прекрасно, изникна от празнината като първото пролетно цвете.
Полудях.
Не просто се подразних, вбесен от нечия нехайна употреба на задника ми като подпирачка за врата. Наистина се ядосах, разярих, разгневих от липсата на зачитане на личността ми, от предположението, че съм пренебрежимо нищожество, нещо, което да заключиш в някаква стая и всеки, който има ръце и слаби нерви, да може да го подмята. Нищо, че само допреди миг аз бях имал също толкова ниско мнение за себе си. Това нямаше значение — бях луд в класическия смисъл на думата на умопобъркан и без да мисля за нищо друго, се хвърлих с всичка сила обратно към вратата.
Последва малко съпротивление и после резето се затвори. Станах и си помислих: „Ето!“ — без всъщност да знам какво означава това. И докато гледах ядно вратата, тя пак започна да се отваря и аз пак опрях рамо на нея и я затворих. Беше невероятно приятно и се почувствах по-добре, отколкото се бях чувствал от доста време, но когато част от чистия сляп гняв се оттече от мен, ми хрумна, че колкото й отпускащо да е подпирането на вратата, все пак е малко безсмислено и рано или късно ще доведе до моето поражение, тъй като нямах оръжия или инструменти, а онзи от другата страна теоретично нямаше ограничения на това, което можеше да донесе, за да си помогне.
Докато размишлявах, вратата отново се отвори донякъде и спря в крака ми. Докато автоматично я блъсках обратно, ми хрумна нещо. Беше глупав ескапизъм тип Джеймс Бонд, но можеше да свърши работа, а аз нямах абсолютно нищо за губене. При мен мисленето експлодира в бясно действие и аз затворих вратата с рамо и веднага отстъпих встрани от рамката и зачаках.
Съвсем естествено, само след миг някой пак блъсна вратата, но този път аз не се съпротивлявах, така че тя се отвори широко и се тресна в стената и някакъв изгубил равновесие мъж в нещо като униформа се препъна в стаята след нея. Опитах се да го хвана за ръката, но улучих рамото. Това обаче ми стигаше — завъртях се с всичка сила и го запратих с главата напред в стената. Последва приятен звук, все едно бях бутнал голям пъпеш от кухненската маса, той отскочи от стената и падна по лице на бетонния под.
И ето, прероденият и тържествуващ Декстър стоеше гордо изправен, врагът му лежеше проснат в нозете му и отворената врата водеше към свободата, изкуплението и после може би към една лека вечеря.