Бързо претърсих пазача, взех ключовете, големия му джобен нож и един автоматичен пистолет, който надали щеше скоро да му потрябва, а после предпазливо излязох в коридора, като затворих вратата след себе си. Някъде там Коуди и Астор ме чакаха и аз щях да ги намеря. Какво щях да правя тогава, не знаех, но нямаше значение. Щях да ги намеря.
39.
Сградата беше приблизително с размерите на голяма маямска крайбрежна къща. Минах внимателно през дългото антре, което завършваше с врата подобна на тази, на която току-що си бях играл на бутанка. Приближих се на пръсти и долепих ухо. Не чух нищо, но вратата беше толкова дебела, че това също не означаваше нищо.
Сложих ръка на дръжката и бавно я натиснах. Не беше заключено и отворих.
Надникнах предпазливо в пролуката и не видях нищо тревожно освен малко мебели, които май бяха от истинска кожа — отбелязах си наум да докладвам на организацията за защита на животните. Стаята беше много елегантна и когато отворих по-широко, видях в дъното много хубав махагонов бар.
Но много по-интересна беше витрината с трофеи до бара. Простираше се покрай стената цели двайсет стъпки и зад стъклото, едва забележими, видях цели редове с нещо като подредени керамични глави на бикове. Всяка блестеше под собствена малка лампичка. Не ги преброих, но трябва да бяха повече от сто. И преди да успея да вляза в стаята, чух глас — студен и сух, доколкото може да бъде, без да спре да е човешки.
— Трофеи. — Подскочих и насочих пистолета към звука. — Мемориална стена, посветена на бога. Всяка глава представлява душа, която сме изпратили при него. — Един възрастен мъж седеше и просто ме гледаше, но когато аз го погледнах, ударът беше почти физически. — Правим нова за всяко жертвоприношение — каза той. — Влизай, Декстър.
Не изглеждаше много заплашителен. Всъщност беше почти незабележим, потънал в едно от кожените кресла. Стана бавно с предпазливостта на стар човек и обърна към мен лицето си, което беше хладно и гладко като речен камък.
— Чакахме те — каза той, въпреки че доколкото виждах, беше сам в стаята, ако не се брояха мебелите. — Заповядай.
Наистина не знаех дали е заради това, което каза, или заради начина, по който го каза — или нещо съвсем друго. Във всеки случай, когато ме погледна, внезапно ми се стори, че в стаята не достига въздух. Целият луд устрем на бягството ми сякаш се източи от мен като кръв и се събра на локва около глезените ми и през мен премина огромна дрънчаща пустота, все едно на света съществуваше единствено безсмислена болка, а той беше нейният повелител.
— Създаде ни доста неприятности — каза спокойно той.
— Това поне е някаква утеха — казах аз. Пресилено и дори на мен ми прозвуча слабовато, но старецът изглеждаше малко раздразнен. Пристъпи към мен и открих, че се опитвам да се дръпна. — Между другото — казах с надеждата да не ми проличи, че се чувствам, сякаш се разтапям, — кои сте тези вие?
Той наклони глава на една страна.
— Мисля, че знаеш. Ти определено доста дълго ни разглежда. — Направи още една крачка към мен и коленете ми леко се разтрепериха. — Но в името на приятния разговор, ние сме последователите на Молох. Наследниците на цар Соломон. Три хиляди години поддържахме култа към бога жив и пазехме традициите и силата му.
— Продължаваш да говориш в първо множествено — казах аз.
Той кимна и от това движение ме заболя.
— Тук има и други. Но ние сме, както съм сигурен, че знаеш, Молох. Той съществува в мен.
— Значи вие сте убили момичетата? И ме преследвахте? — казах и признавам, че се изненадах как този старец е направил всичко това.
Той дори се усмихна, но в усмивката му нямаше хумор и това не ме накара да се почувствам по-добре.
— Не съм го направил лично, не. Бяха Гледащите.
— Искаш да кажеш, че то може да излиза от теб?
— Разбира се — каза той. — Молох може да се движи между нас, както пожелае. Той не е един човек, не е в един човек. Той е бог. Излиза и влиза в мен и някои други за специални задачи. Да гледа.
— Е, чудесно е, че си има хоби — казах. Не бях сигурен накъде отива разговорът нито дали безценният ми живот няма да приключи, така че зададох първия въпрос, който изскочи в ума ми: — Тогава защо оставихте телата при университета?
— Защото искахме да те намерим, естествено.
Думите му ме накараха да замръзна.
— Ти привлече вниманието ни, Декстър — продължи той, — но трябваше да сме сигурни. Трябваше да те наблюдаваме, за да видим дали ще разпознаеш ритуала ни и дали ще откликнеш на Гледащия. И, разбира се, беше удобно да подведем полицията да се насочи към Халпърн.