Не знаех откъде да започна.
— Той не е един от вас, така ли? — попитах.
— О, не — мило отвърна старецът. — Когато го освободят, ще се присъедини към другите тук. — И кимна към пълната с глави на бикове витрина за трофеи.
— Значи наистина не е убил момичетата?
— Напротив — каза той. — Бил е убеден отвътре от едно от Децата на Молох. — Наклони глава на една страна. — Сигурен съм, че точно ти можеш да го разбереш, нали?
Можех, разбира се. Но не получавах отговор на основните въпроси.
— Може ли да се върнем на това как съм привлякъл вниманието ви? — попитах вежливо, като си мислех за всичките си усилия да не се набивам на очи.
Мъжът ме погледна, все едно съм изключително тъп, и каза:
— Ти уби Алегзандър Маколи.
Резетата в отслабената стоманена ключалка на мозъка на Декстър паднаха.
— Зандър е бил един от вас?
Той леко поклати глава.
— Второстепенен помощник. Снабдяваше ни с материал за обредите.
— Водел ви е пияниците, а вие сте ги убивали.
Той сви рамене.
— Правим жертвоприношения, Декстър, не убийства. Във всеки случай, когато ти взе Зандър, ние те проследихме и открихме какво си.
— Какво съм? — изтърсих аз. Беше ободряващо да си мисля, че стоя лице в лице с някой, който може да отговори на въпроса, който бях обмислял през повечето от щастливия си кълцащ живот. Но после устата ми пресъхна и докато чаках отговора му, в мен разцъфна усещане, което страшно приличаше на истински страх.
Погледът на стареца стана остър.
— Ти си отклонение — каза той. — Нещо, което не би трябвало да съществува.
Ще си призная, че е имало моменти, когато бих се съгласил с тази мисъл, но точно сега не беше един от тях.
— Не искам да съм груб, но на мен ми харесва да съществувам.
— Това вече не е твой избор — каза той. — В теб има нещо, което представлява заплаха за нас. Смятаме да се отървем от него и от теб.
— Всъщност — казах аз, сигурен, че говори за Мрачния ми странник, — това нещо вече го няма.
— Знам — каза той малко по-сприхаво, — но отначало е дошло при теб заради силно травмиращо преживяване. То е настроено спрямо теб. Но също така е копеле на Молох и това настройва теб към нас. — Размаха пръст пред лицето ми. — Затова можеше да чуеш музиката. Чрез връзката, направена през твоя Гледащ. И скоро, когато ти причиним достатъчно страдание, то ще се върне при теб като нощна пеперуда при светлината.
Това изобщо не ми хареса и виждах, че разговорът бързо се изплъзва от ръцете ми, но си спомних тъкмо навреме, че имам пистолет. Насочих го към стареца и се изправих в целия си разтреперан ръст.
— Искам си децата — казах.
Той не изглеждаше особено притеснен от насоченото към пъпа му оръжие, прекалено самоуверено според мен. Носеше на кръста си голям гаден на вид нож, но не посегна към него.
— Децата вече не са твоя грижа. Сега принадлежат на Молох. Молох обича вкуса на деца.
— Къде са?
Той махна презрително с ръка.
— Тук, на Торо Кий са, но вече не можеш да спреш ритуала.
Торо Кий беше далеч от континента и напълно частен. Но въпреки че обикновено е голямо удоволствие да научиш къде си, този път това повдигна доста неприятни въпроси — например къде са Коуди и Астор и как ще предотвратя животът, както го познавах, да свърши моментално?
— Ако не възразяваш — казах и размърдах пистолета, за да схване какво имам предвид, — мисля да ги взема и да си ходим вкъщи.
Той не помръдна. Само ме гледаше и в очите му почти виждах огромните черни криле, пляскащи в стаята, и преди да успея да натисна спусъка, да си поема дъх или да мигна, барабаните започнаха да се надигат настойчиво в ритъма, който вече беше впечатан в мен, и тръбите извисиха глас в такт, повеждайки хора от гласове към щастието, и аз се заковах на място.
Зрението ми изглеждаше нормално и другите ми сетива бяха непокътнати, но не можех да чуя нищо друго освен музиката и не можех да направя друго освен това, което музиката ме караше да направя. А тя ми казваше, че истинското щастие ме очаква пред тази стая. Казваше ми да отида и да загреба от него, да изпълня ръцете и сърцето си с вечно блаженство, с радост до края на всички неща, и аз видях как се обръщам към вратата и краката ми ме повеждат към щастливата ми съдба.