Така си беше. След време щеше да си купи измъкването. Но не с пари. И нямаше да се измъкне от тази примка.
Пътуването не беше много дълго и мълчахме до изхода „Хаялия“, който бяхме избрали. Но когато Зандър намали, за да мине по рампата за слизане, и ми хвърли един поглед в огледалото, в очите му имаше страх, надигащия се ужас на чудовище, уловено в капан, готово да си прегризе лапата, за да избяга, и осезаемите зъби на паниката му запалиха топъл пламък в Мрачния странник и ни направиха много доволни и силни.
— Ти не… там няма… къде отиваме? — запелтечи той, слаб и жалостив, говореше все по-човешки, което ни ядоса и ние дръпнахме твърде силно и той за миг кривна към банкета и трябваше да поотпуснем примката. Зандър върна колата на пътя.
— Завий надясно — казахме и той зави, неприятният му дъх излизаше и влизаше с хъркане през олигавените му от слюнка устни. Но правеше каквото му казвахме чак до улицата и наляво по една малка тъмна алея със стари складове.
Паркира колата където му казахме — до ръждясалата врата на някаква тъмна изоставена сграда. Прогнила табела с отчупен край гласеше „Джоун Пласти“.
— Спри — казахме и докато той местеше скоростния лост, слязохме от колата и го дръпнахме след нас и на земята, като стегнахме здраво и го оставихме да се мята за миг, преди да го дръпнем и да го изправим. Слюнката бе засъхнала около устата му и по очите му се четеше, че вече е повярвал, когато се изправи грозен и отвратителен на прелестната лунна светлина, цял разтреперан от някаква ужасяваща грешка, която съм направил спрямо парите му, и нарастващото осъзнаване, че може би не е по-различен от онези, с които бе направил същото, го заля и омаломощи. Оставихме го да стои и да диша за момент, после го бутнахме към вратата. Той вдигна ръка и се подпря на бетонната стена.
— Слушай — каза и в гласа му сега имаше чисто човешки трепет. — Мога да ти дам купища пари. Каквото пожелаеш.
Не казахме нищо. Зандър облиза устни.
— Добре — каза и гласът му бе сух, накъсан и отчаян. — Какво тогава искаш от мен?
— Същото, което ти си отнел от другите — казахме с особено рязко дръпване на примката. — Но без обувката.
Той се опули, устата му увисна и той се напика.
— Не съм — каза. — Това не е…
— Си — казахме му. — Е. — И като опънахме силно каишката му, го блъснахме напред през вратата в грижливо приготвеното място. Там имаше няколко строшени пластмасови тръби, избутани настрани, и по-важно за Зандър, два петдесетгалонови варела солна киселина, оставена от „Джоун Пласти“, когато бяха фалирали.
Съвсем лесно качихме Зандър на работната повърхност, която бяхме разчистили за него, и само след секунди го бяхме омотали с тиксото и завързали здраво и изгаряхме от нетърпение да започнем. Срязахме примката и той изохка, когато ножът бодна гърлото му.
— Господи! — каза. — Виж, правиш огромна грешка.
Не казахме нищо — имахме работа и се подготвяхме за нея, като бавно режехме дрехите му и внимателно ги пускахме в един от варелите с киселина.
— О, мамка му, моля те — каза той. — Наистина, не е това, което си мислиш… не знаеш какво ще направиш.
Бяхме готови и вдигнахме ножа, за да му покажем, че всъщност прекрасно знаем какво правим и че се каним да го направим.
— Пич, моля ти се — каза той. Страхът му надминаваше всичко, което си беше мислил, че е възможно, надминаваше унижението да се напикае и да се моли, надминаваше всичко, което някога си беше представял.
И после стана учудващо неподвижен. Погледна ме право в очите с неуместна яснота и с глас, който досега не бях чувал от него, каза:
— Той ще те намери.
Спряхме за миг, за да помислим какво значи това. Но бяхме доста сигурни, че това е последният му изпълнен с надежда блъф, и той притъпяваше възхитителния вкус на ужаса му и ни ядоса и ние залепихме устата му с тиксо и се заловихме за работа.
И когато свършихме, не бе останало нищо, освен едната му обувка. Замислихме се дали да не поръчаме да ни я монтират на плочка, но това, разбира се, би било нехигиенично, така че и тя отиде във варела с киселината при останалото от Зандър.