Това не е хубаво, помисли си Гледащия. Бяха останали в изоставения склад твърде дълго и не можеше да има съмнение, че каквото и да правеха там, не е светско събитие.
Нито пък срещата, която си бе насрочил със Зандър. Срещите им винаги бяха само бизнес, макар че Зандър явно мислеше за тях по друг начин. Благоговението на лицето на младия мъж при редките им срещи говореше много за мислите и чувствата му. Беше толкова горд с незначителния си принос, толкова копнееше да се приближи до студената огромна сила.
Гледащия не съжаляваше за нищо, което можеше да се е случило на Зандър — нямаше да е трудно да го замени: интересуваше го само защо това се случва тази вечер и какво означава.
И сега той се радваше, че не се е намесил, че се беше дръпнал и ги беше проследил. Лесно можеше да се намеси, да хване нахалния младок, който беше хванал Зандър, и да го съсипе напълно. Дори сега чувстваше огромната мощ да мърмори в него, сила, която можеше да изреве и да помете всичко по пътя си — но не.
Гледащия притежаваше и търпение, а то също беше сила. Ако този другият наистина представляваше заплаха, по-добре беше да чака и да наблюдава и когато научеше достатъчно за опасността, щеше да удари — бързо, съкрушително и окончателно.
Така че гледаше. Минаха часове, преди другият да излезе и да се качи в колата на Зандър. Гледащия остана на място, после с угасени фарове лесно проследи синия додж в нощния трафик. И когато другият паркира колата на паркинга до гара „Мемориал“ и се качи на влака, той също се качи, точно когато вратите се затваряха, седна в другия край на вагона и за първи път разгледа отражението на лицето му.
Изненадващо млад и дори красив. Излъчваше невинен чар. Не беше лицето, което човек би очаквал, но винаги беше така.
Гледащия го последва, когато той слезе на Дейдланд и отиде до една от многото паркирани коли. Беше късно и на паркинга нямаше хора. Той знаеше, че може да го направи сега, толкова лесно, просто да се плъзне зад другия и да остави силата да се влее в него, в ръцете му, и да освободи другия в тъмнината. Чувстваше бавното величествено надигане на сила вътре в себе си, докато скъсяваше разстоянието, почти усещаше вкуса на гръмовния и безмълвен рев на плячката…
И след това внезапно се закова на място и бавно се отдалечи по друга пътека.
Защото върху таблото на колата на другия имаше съвсем забележима карта.
Полицейско разрешително за паркиране.
Много се зарадва, че е проявил търпение. Ако другият беше от полицията… Това можеше да се окаже много по-голям проблем, отколкото беше очаквал. Изобщо не беше хубаво. Трябваше да се планира внимателно. И да се наблюдава още.
Така че Гледащия безшумно се плъзна в нощта, за да се подготви и за да гледа.
5.
Някой някога е казал, че злото не знае покой, и почти със сигурност е говорил за мен, защото няколко дни, след като пратих милия малък Зандър на заслужено възмездие, бедният упорит Декстър наистина беше много зает. Докато френетичното планиране на Рита набираше скорост, работата ми следваше примера му. Явно се бяхме натресли на някое от периодичните заклинания, които се случват от време на време в Маями, при които убийството просто изглежда добра идея, и аз цели три дни бях затънал до лактите в пръски кръв.
На четвъртия ден нещата дори малко се влошиха. Бях донесъл понички, както правя понякога — особено в дните след срещите ми за игра. По някаква причина няколко дни след като със Странника сме имали среднощна среща, се чувствам много по-отпочинал, но и доста гладен. Сигурен съм, че този факт е изпълнен с психологическо значение, но много повече ме интересува да се погрижа да си взема една-две понички със сладко, преди свирепите хищници от лабораторията да ги разкъсат на парчета. Когато става дума за понички, значението може да почака.
Но тази сутрин едва успях да грабна една поничка с малинов пълнеж — при това имах късмет да не изгубя някой пръст. Целият етаж жужеше от подготовката за отиване на местопрестъпление и от тона на жуженето отгатнах, че е някое особено отвратително, което не ми хареса. Това значеше повече работа, забутан някъде далеч от цивилизацията и от кубинските сандвичи. Кой знае какво щях да обядвам. И като се имаше предвид, че ме бяха прекарали с поничките, обядът можеше да се окаже много важно хранене, а май щеше да се наложи да работя и през обедната почивка.
Грабнах готовия си набор за работа с пръски кръв и излязох с Винс Масуока, който въпреки дребния си ръст бе успял да награби две от особено ценните понички с пълнеж, както и тази с баварския крем и шоколадова глазура.