— Справил си се повече от добре, велики ловецо — казах му и кимнах към заграбената плячка.
— Боговете на гората бяха благосклонни — каза той и отхапа голям залък. — Племето ми няма да гладува тази зима.
— Но аз ще — казах.
Той ме дари с ужасната си изкуствена усмивка, която изглеждаше така, сякаш я е научил от някой издаден от правителството учебник по физиономии.
— Законите на джунглата са сурови, скакалецо — каза ми.
— Да, знам — казах. — Първо трябва да се научиш да мислиш като поничка.
— Ха — каза Винс. Смехът му беше още по-неестествен от усмивката и звучеше, все едно четеше на глас фонетично изписан смях. — Ха-ха-ха! — каза той. Бедният човечец май се преструваше във всичко човешко, досущ като мен. Но не беше толкова добър. Нищо чудно, че се чувствах добре с него. Това и фактът, че той доста често ме сменяше и носеше понички.
— Трябва ти по-добра маскировка — каза той и кимна към ризата ми — хавайски десен в яркорозово и зелено, допълнен от разголени девойки. — Или поне по-добър вкус.
— Беше намалена — казах.
— Ха — повтори той. — Е, съвсем скоро Рита ще ти избира дрехите. — И после рязко изостави ужасната си изкуствена веселост и добави: — Слушай, мисля, че намерих идеалния човек за кетъринга.
— Прави ли понички с желе? — попитах; наистина се надявах, че цялата тема за надвисналото ми брачно блаженство просто ще изчезне. Но бях помолил Винс да ми стане кум и той приемаше работата на сериозно.
— Много е добър — каза Винс. — Прави наградите на Ем Ти Ви, всичките партита в шоубизнеса и тъй нататък.
— Звучи очарователно скъпо — казах.
— Е, той ми дължи услуга — каза Винс. — Мисля, че можем да свалим цената. Някъде към сто и петдесет долара на куверт.
— Всъщност, Винс, надявах се да можем да си позволим повече от един куверт.
— Писаха за него в списание „Саут Бийч“ — каза той малко обидено. — Поне трябва да говориш с него.
— Честно казано — казах, което, разбира се, значеше, че лъжа, — мисля, че Рита иска нещо семпло. Като бюфет.
Винс — вече определено се цупеше — повтори:
— Поне говори с него.
— Ще го обсъдя с Рита — казах и си пожелах така всичко да изчезне. По време на пътуването до местопрестъплението Винс не каза нищо повече по въпроса, така че може и да беше изчезнало.
Местопрестъплението се оказа много по-лесно за мен, отколкото бях очаквал, и когато стигнах, доста се ободрих. На първо място, беше в студентското градче на Университета на Маями, моята мила стара алма-матер, и в пожизненото си старание да изглеждам като човек всеки път, когато попаднех тук, си напомнях да се преструвам, че изпитвам към това място топла пухкава привързаност. На второ място, изглежда, имаше твърде малко прясна кръв, с която да работя, което значеше, че мога да приключа с нея в разумен срок. Освен това значеше свобода от противното мокро червено нещо — наистина не обичам кръв, което може да изглежда странно, но е така. Намирам обаче огромно удовлетворение в организирането й на местопрестъпленията, като я карам да влезе в сносен модел и да се държи прилично. В този случай, както научих по пътя, това нямаше да е кой знае какво предизвикателство.
Така че с обичайното си ведро настроение бавно се запътих към жълтата полицейска лента, уверен в очарователната интерлюдия на един трескав работен ден…
И се заковах на място, прекрачил лентата с единия крак.
За миг светът пламна в яркожълто и усетих гадното чувство, че се нося в безтегловност във въздуха. Не виждах нищо, освен острието на блясъка. Откъм мрачната задна седалка се чу тих звук, чувство на подсъзнателно гадене, смесено със сляпата паника на касапски нож, който изскърцва по черна дъска. Втурване, нервност, дива увереност, че нещо е адски ужасно объркано, и нито намек какво е и къде е.
Зрението ми се върна и се огледах. Не видях нищо, което не очаквах да видя на местопрестъпление: малка тълпа край сигналната лента, няколко униформи, охраняващи периметъра, малко детективи с евтини костюми и моя екип, нещастниците от лабораторията, които преравяха храсталаците на четири крака. Всичко беше съвсем нормално за невъоръженото око. Така че се обърнах за отговор към непогрешимото си напълно въоръжено вътрешно око.
„Какво има?“ — попитах безмълвно, като отново затворих очи и потърсих някакъв отговор от Странника за тази безпрецедентна проява на неудобство. Бях свикнал на коментари от Мрачния си другар и доста често първият ми оглед на някое местопрестъпление биваше спорадично прекъсван от лукав шепот на удивление или забавление, но това — това очевидно беше звук на нещастие и не знаех как да го разбирам.