Така че като цяло беше чудесно, че случаят е възложен на Дебора. По-нататък по пътеката тя говореше с началника си, капитан Матюс: сигурно му даваше муниции за продължаващата му война с пресата, която просто отказваше да го снима откъм хубавия профил.
Всъщност фургоните на пресата бяха пристигнали и бълваха екипи, запрятащи ръкави, за да снимат общи кадри на района. Няколко от местните кръвожадници бяха тук, стиснали тържествено микрофоните и опяващи печално за трагедията на така брутално отнетите два живота. Както винаги, се почувствах почтително благодарен, че живея в свободно общество, където пресата има свещеното право да показва материали за умрели хора във вечерните новини.
Капитан Матюс внимателно приглади с длан и без това идеалната си коса, потупа Дебора по рамото и се запъти да говори с журналистите. А аз се запътих към сестра си.
Тя стоеше там, където я беше оставил Матюс, и гледаше гърба му, докато той започваше да говори с Рик Сангре, един от лидерите в репортажите от типа „щом има кръв, значи е водеща новина“.
— Е, сестричке — казах. — Добре дошла в истинския свят.
Тя поклати глава и каза:
— Хип-хип ура!
— Как я кара Кайл? — попитах, понеже тренингът ми подсказа, че това е правилното нещо, за което да питам.
— Физически ли? — каза тя. — Добре е. Просто се чувства непотребен. А ония задници във Вашингтон не му дават да се върне на работа.
Трудно ми беше да преценя способността на Чътски да се върне на работа, след като никой така и не беше казал какво работи. Знаех, че по някакъв начин е свързан с някаква част от правителството и че е нещо нелегално, но друго нищо не знаех.
— Е — казах, търсех подходящото клише, — сигурен съм, че просто трябва малко време.
— Да бе — каза тя. — Сигурно. — Обърна се към мястото, където лежаха двата овъглени трупа. — Както и да е, това е прекрасен начин да се поразсея.
— Мълвата ми донесе, че смяташ, че е сантерия — казах и главата й светкавично се обърна към мен.
— А ти мислиш, че не е?
— О, не, възможно е — отвърнах.
— Но? — рязко каза тя.
— Няма „но“ — казах.
— По дяволите, Декстър — каза тя. — Какво знаеш за това?
Вероятно беше справедлив въпрос. Знаеше се, че от време на време правя доста добри догадки за някои от най-страховитите убийства, по които работехме. Бях си спечелил известна репутация за интуицията си за начините, по които мислят и действат извратените убийци маниаци — съвсем естествено, след като — неизвестно за всички освен Дебора — аз самият бях извратен убиец маниак.
Но макар че едва наскоро бе разбрала истинската ми природа, Дебора не се свенеше да се възползва от нея, за да й помагам в работата й. Нямаше значение — радвам се да помагам. За какво иначе е семейството? И всъщност не ме беше грижа дали колегите ми чудовища плащат обществения си дълг, докато чакат да ги изпържат на електрическия стол — освен, разбира се, ако не ставаше дума за някой, когото пазех за собствено невинно удоволствие.
Но в този случай нямах нищичко за казване на Дебора. Всъщност дори се надявах, че тя може да ми даде някоя трошица информация, нещо, което да обясни странното и необичайно спотайване на Мрачния странник. Това, разбира се, не беше от нещата, които се чувствах удобно да споделя с нея. Но каквото и да кажех за това двойно изгорено жертвоприношение, тя нямаше да ми повярва. Щеше да е сигурна, че имам информация и по някаква причина не искам да я споделя. Единственото по-подозрително нещо от сестра е сестра, която е ченге.
Съвсем както се очакваше, тя беше убедена, че крия нещо от нея.
— Хайде, Декстър — каза. — Изплюй камъчето. Кажи ми какво знаеш за това.
— Скъпа ми сестричке, аз съм в пълно недоумение — казах.
— Глупости — каза тя, явно не беше усетила иронията. — Криеш нещо.
— Никогаж — казах. — Бих ли излъгал собствената си сестра?
Тя ме изгледа гневно.
— Значи не е сантерия?
— Нямам представа — казах колкото можех по-успокоително. — Изглежда като добро начало, но…
— Знаех си — отсече тя. — Какво „но“?
— Ами — започнах. И наистина ми беше хрумнало току-що и вероятно нищо не значеше, но вече бях отворил уста, така че продължих: — Чувала ли си някога някой сантеро да използва керамика? И то бикове — те не си ли падаха по кози глави?