Тя ме гледа втренчено цяла минута, после поклати глава.
— Това ли е? Само това ли можеш да кажеш?
— Казах ти, Дебс, нищо не мога да ти кажа. Беше само мисъл, нещо, което ми хрумна току-що.
— Ами — каза тя, — ако ми казваш истината…
— Разбира се, че ти казвам истината — запротестирах.
— Дрънци ми казваш — каза тя и пак се обърна към капитан Матюс, който отговаряше на въпросите със сериозната си мъжествена издадена напред долна челюст. — Което е съвсем малко по-малко от моите таратанци.
Досега не бях наясно, че дрънците са по-малко от таратанците, но винаги е хубаво да научиш нещо ново. И все пак дори това стряскащо откритие не ми помогна да отговоря на истинския въпрос — защо Мрачният странник се беше снишил и спотаил. В течение на работата си и на хобито си бях виждал неща, които повечето хора не могат и да си представят, освен ако не са изгледали доста от филмчетата за шофиране в нетрезво състояние, които показват в шофьорските училища. И при всеки случай, с който се бях сблъсквал, независимо колко зловещ, сенчестият ми спътник имаше някакъв съдържателен коментар по въпроса, дори да беше просто прозявка.
А сега, пред лицето на нищо по-ужасно от две овъглени тела и малко нескопосана керамика, Мрачният странник бе решил да побегне като уплашен паяк и да ме остави без напътствия — съвсем ново чувство за мен, и открих, че изобщо не ми харесва.
Но какво да направя? Не познавах човек, с когото да мога да поговоря за Мрачния странник — поне не и ако исках да остана на свобода, което много исках. Доколкото ми беше известно, освен мен нямаше експерти по въпроса. Но какво всъщност знаех за веселия си другар? Наистина ли бях наясно просто защото бях делил пространство с него толкова дълго време? Фактът, че той бе избрал да се скрие в килера, ме изнервяше силно, сякаш се разхождах из офиса си без гащи. Когато опреше до ядката на нещата, всъщност нямах представа какво представлява Мрачният странник или откъде се е взел, но пък това никога не ми се бе струвало важно.
По някаква причина сега ми се струваше.
Скромна тълпа се бе събрала до сигналната лента, която бяха опънали полицаите. Достатъчно хора, та Гледащия да може да застане насред групата, без да изпъква.
Гледаше със студен глад, който не личеше по лицето му — нищо не личеше по лицето му: то беше просто маска, която носеше в момента, начин да скрие свилата се в него сила. Но хората около него сякаш я усещаха някак си, поглеждаха го нервно, все едно бяха чули наблизо рев на тигър.
Гледащия се наслаждаваше на неудобството им, наслаждаваше се на това как зяпат в глупав ужас това, което бе направил. Всичко беше част от радостта от тази сила и част от причината, поради която обичаше да гледа.
Но точно сега гледаше с определена цел, внимателно и преднамерено, и докато ги гледаше как щъкат наоколо като мравки, усещаше как силата вътре в него се надига и се извива. „Ходещо месо — помисли си. — По-малко от овце, а ние сме овчарят“.
Докато се радваше тайно на жалката им реакция на изложбата му, усети как друго присъствие погъделичка крайчеца на хищническите му сетива. Бавно обърна глава покрай жълтата лента…
Ето. Това беше той, онзи с ярката хавайска риза. Наистина работеше в полицията.
Гледащия протегна внимателно пипало към него и когато то го докосна, видя как другият замръзва насред крачка и затваря очи, все едно задава безмълвен въпрос — да. Вече всичко се връзваше. Другият бе усетил едва доловимото докосване на сетивата. Беше силен, това беше сигурно.
Но каква беше целта му?
Гледаше. Другият се изправи, огледа се, после сякаш се отърси от усещането и пресече полицейската лента.
„Ние сме по-силни — помисли си. — По-силни от всички. И те ще го разберат за свое огромнейшо страдание“.
Усещаше как гладът нараства — но трябваше да научи още и щеше да изчака удобния момент. Да чака и да гледа.
Засега.
6.
Сцена на убийство без пръски кръв би трябвало да е истинска празнична разходка за мен, но някак си не можех да се вмъкна в безгрижното настроение и да й се насладя. Повъртях се малко наоколо, влизах и излизах от заграждението на жълтата лента, но нямаше много какво да правя. И Дебора май бе казала всичко, което имаше да ми казва, което ме оставяше някак сам и незает.