— Не знам — каза той. — Възможно е.
— Какво можете да ни кажете? — попита Дебора.
— Нищо не мога да ви кажа, щото нищо не знам — каза той. — Но не ми харесва и не искам да имам нищо общо. Днес имам важна работа. Кажете на ченгето, че трябва да тръгвам. — И пак вдигна стъклото.
— По дяволите — изруга Дебора и ме погледна укорително.
— Нищо не съм направил — оправдах се.
— По дяволите — повтори тя. — Какво значи това?
— Съвсем на тъмно съм — казах.
— Аха — каза тя. Изглеждаше изцяло неубедена, което бе малко иронично. Все пак хората ми вярват непрекъснато, когато съм недотам идеално честен, а ето че сега собствената ми заварена плът и кръв отказваше да повярва, че всъщност съм съвсем на тъмно. Освен дето бабалаото май имаше същата реакция като Странника — как да го разбирам това?
Преди да успея да проследя тази очарователна линия на мисълта, осъзнах, че Дебора все още ме гледа втренчено и с нарастващо неприятно изражение.
— Намерихте ли главите? — попитах, съвсем услужливо според мен. — Може да добием представа за ритуала, ако видим какво е направил с главите.
— Не, не сме намерили главите. Не съм намерила нищо, освен брат, който крие нещо от мен.
— Наистина, Дебора, това вечно изражение на гадна подозрителност не е полезно за лицевите ти мускули. Ще хванеш бръчки.
— И убиеца мога да хвана — каза тя и се върна при двете овъглени тела.
Тъй като услужливостта ми очевидно привършваше, поне що се отнасяше до сестра ми, нямаше какво друго да правя на местопрестъплението. Приключих с инструментите си за кръв, като взех малки проби от засъхналата чернилка, спечена около вратовете, и се запътих към лабораторията съвсем навреме за късен обяд.
Но уви, горкият Безстрашен Декстър явно имаше нарисувана на гърба си мишена, защото бедите ми тепърва започваха. Точно докато си подреждах бюрото и се канех да се присъединя в доволно убийствения трафик на пиковия час, в офиса ми се вмъкна Винс Масуока.
— Току-що говорих с Мани — каза той. — Може да ни види утре сутрин в десет.
— Прекрасна новина — казах аз. — Единственото, което би могло да я направи още по-прекрасна, е да знам кой е Мани и защо иска да ни види.
Винс наистина изглеждаше леко обиден, едно от малкото истински изражения, което бях виждал на лицето му.
— Мани Борк — каза той. — Уредникът на храната.
— Онзи от Ем Ти Ви ли?
— Да, точно така — каза Винс. — Дето е спечелил всички награди и за него писаха в списание „Гурме“.
— А, да — заусуквах аз с надеждата, че ще ме връхлети някаква блестяща искра на вдъхновение и ще ми помогне да избегна тази злочеста съдба. — Носителят на награди.
— Декстър, тоя тип е велик. Може да ти направи цялата сватба.
— Винс, мисля, че това е страхотно, но…
— Слушай — каза той с непоколебим заповеднически тон, какъвто не бях чувал от него, — ти каза, че ще говориш с Рита за това и ще я оставиш тя да реши.
— Така ли съм казал?
— Да. И аз няма да те оставя да пропилееш чудесна възможност като тази, не и когато е нещо, което знам, че Рита наистина би искала.
Не бях наясно как може да е толкова сигурен в това. Все пак аз бях сгоден за нея, а пък нямах представа какъв уредник за храната би я изпълнил с шок и ужас. Но не смятах, че това е моментът да го питам откъде знае какво би харесала или не Рита. Но пък мъж, който се бе маскирал като Кармен Миранда на Хелоуин, можеше и да има по-остра проницателност от моята за най-съкровените кулинарни желания на годеницата ми.
— Е — казах, най-сетне решил, че най-добрият отговор е да протакам достатъчно дълго, — в такъв случай ще си ида вкъщи и ще поговоря с Рита.
— Направи го — каза той. И не че излезе демонстративно, но ако имаше врата за затръшване, може би щеше да я затръшне.
Свърших с подреждането и подкарах във вечерния трафик. По пътя за вкъщи мъж на средна възраст в спортна Тойота се залепи зад мен и по някаква причина взе да ми свири. След пет или шест пресечки ме изпревари и докато ме задминаваше, изви леко кормилото, за да ме стресне и да се кача на тротоара. Макар да се възхитих на духа му и с радост да бих му угодил, останах на платното. Няма смисъл да се опитваш да търсиш смисъл в начина, по който шофьорите в Маями се отнасят към придвижването от едно място на друго. Човек просто трябва да се отпусне и да се наслаждава на насилието — разбира се, тази част никога не е била проблем за мен. Така че се усмихнах и му махнах, а той стъпи на педала и изчезна сред движението с около 60 мили над разрешената скорост.