И тази мисъл започна да изглежда безкрайно важна: ОЩЕ като НЕГО. Всички останали създаваха още. И ТО искаше да създаде още.
Страдаше, когато гледаше безмозъчните неща в досадния им безреден живот. Негодуванието нарасна, превърна се в гняв и накрая гневът се превърна в ярост към глупавите безцелни неща и безкрайното им напразно, обидно съществувание. И яростта набъбваше и загнояваше до деня, когато ТО повече не можеше да я понесе. Без да се замисли какво прави, ТО се надигна и се хвърли към един от гущерите, искаше някак си да го смаже. И се случи нещо удивително.
ТО беше в гущера.
Виждаше каквото виждаше гущерът, чувстваше каквото чувстваше той.
За доста време ТО напълно забрави яростта.
Гущерът като че ли не забелязваше, че има пътник. Продължаваше да убива и да се чифтосва, а ТО се возеше с него. Много интересно беше да е в него, когато гущерът уби един от по-малките. Като експеримент ТО се премести в един от малките. Да е в този, който убива, беше по-забавно, но не достатъчно, за да доведе до каквито и да било истински целенасочени идеи. Да е в този, който умира, беше много интересно и водеше до някои идеи, но не много радостни.
Известно време ТО се забавлява с тези нови преживявания. Но макар че можеше да усеща простите им емоции, те никога не стигаха по-далеч от объркване. Все още не ГО забелязваха, нямаха представа, че… ами, изобщо си нямаха представа. Не изглеждаха способни да имат представа. Бяха толкова ограничени — и все пак бяха живи. Имаха живот и не го знаеха, не разбираха какво да го правят. Това не изглеждаше справедливо. И скоро ТО отново се отегчи и пак се разгневи.
И накрая един ден започнаха да се появяват маймуноподобните неща. Отначало не бяха много обещаващи. Бяха дребни, страхливи и шумни. Но накрая една малка разлика привлече вниманието МУ: имаха ръце, с които можеха да правят удивителни неща.
ТО гледаше как и те осъзнават ръцете си и започват да ги използват. Използваха ги за какви ли не нови-новенички неща: мастурбираха, осакатяваха се едно друго и вземаха храната на по-малките от своя вид.
ТО беше очаровано и гледаше по-внимателно. Гледаше как се удрят едно друго, а после бягат и се крият. Гледаше как крадат едно от друго, но само когато никой не ги вижда. Гледаше как си правят ужасни неща и после се преструват, че не е станало нищо: ТО се разсмя.
И докато се смееше, в него се зароди мисъл и прерасна в ликуваща яснота.
ТО си помисли: мога да направя нещо с това.
1.
Каква е тази луна? Не ярката блестяща луна на безпощадно щастие, не. О, тя привлича и вие, и блести в евтина и просташка имитация на това, което би трябвало да прави, но в нея няма острота. В тази луна няма вятър, който да издуе платната на хищниците през щастливото нощно небе към съсичащия разпарящ екстаз. Тази луна трепка свенливо през измития до скърцане прозорец към една жена, която се е наместила доволно и закачливо на края на дивана и говори за цветя, канапета и Париж.
Париж ли?
Да, с огряна от луната сериозност, за Париж говори тя подробно и сладникаво. Говори за Париж. Отново.
Що за луна е тази с почти бездиханната си усмивка, обрамчена с дантелата на самодоволството? Почуква вяло по прозореца, но не успява да влезе покрай противно сладкото чуруликане. И що за Мрачен отмъстител би могъл просто да седи в другия край на стаята, както прави бедният замаян Декстър в момента, и да се преструва, че слуша, докато зяпа с премрежен поглед от стола си?
Ами че тази луна трябва да е меден месец — разгръща брачното си знаме във вечерната дневна, дава знак на всички да се сберат, да свирят атака; елате пак в църквата, мили приятели — защото Декстър със смъртоносните трапчинки ще се жени. Завързан за каруцата на блаженството, теглена от прекрасната Рита, която се оказа обладана от изначална страст да види Париж.
Женен, меден месец в Париж… Нима тези думи наистина могат да стоят в едно и също изречение, отнасящо се за нашия Призрачен касапин?
Наистина ли можем да видим внезапно изтрезнелия и глуповато усмихнат поклонник на острието пред олтара на истинска църква, с фрак и папийонка като на Фред Астер, да нахлузва пръстена на облечения в бяло пръст, докато паството подсмърча и сияе от щастие? А после демоничният Декстър с карирани къси панталони да зяпа Айфеловата кула и да сърба cafe au lait пред Триумфалната арка? Да броди замаяно ръка за ръка покрай Сена и да гледа с празен поглед всички претрупани дрънкулки в Лувъра?