Обикновено намирах хаотичния бяс на вечерното пътуване към къщи за идеален завършек на деня. Отпускам се, когато гледам целия този гняв и страст за убиване, чувствам се едно с родния си град и буйните му жители. Но тази вечер ми беше трудно да сбера дори малко добро настроение; дори за миг не ми бе хрумнало, че това някога ще се случи, но бях разтревожен.
Още по-лошо, не знаех какво точно ме тревожи, освен че Мрачният странник ме бе удостоил с мълчание на сцената на изобретателно убийство. Това не се беше случвало никога и можех само да си мисля, че сега е причинено от нещо необичайно и вероятно заплашващо Декстър. Но какво? И как да съм сигурен, когато всъщност не знаех нищичко за самия Странник, освен че винаги беше готов да ми предлага весели прозрения и коментари. И преди бяхме гледали изгорени тела и колкото щеш керамика, без да ни мигне окото. Комбинацията ли беше? Или нещо особено точно в тези две тела? Или беше напълно случайно и нямаше нищо общо с това, което бяхме видели?
Колкото повече мислех, толкова по-малко знаех, но трафикът кипеше около мен с успокояващите си убийствени похвати и докато стигна до къщата на Рита, почти се бях убедил, че наистина няма за какво да се тревожа.
Рита, Коуди и Астор си бяха вкъщи. Рита работеше много по-наблизо от мен, а децата бяха на програма за след училище в един парк наблизо, така че поне от половин час всички чакаха възможността да ме изтръгнат от трудно спечеления ми духовен мир.
— Даваха го по новините — прошепна Астор, когато отворих вратата, а Коуди кимна и каза с нежния си дрезгав глас:
— Гадост.
— Какво даваха по новините? — попитах, докато се мъчех да се провра покрай тях в къщата, без да ги стъпча.
— Изгорил си ги! — изсъска ми Астор, а Коуди ме погледна с пълна липса на изражение, което някак си показваше неодобрение.
— Аз… Какво?! Кого да съм…
— Двете, дето са ги намерили в колежа — каза тя. — Не искаме да учим това — натърти тя, а Коуди пак кимна.
— В… в университета ли? Аз не съм…
— Университетът е колеж — каза Астор с подчертаната увереност на десетгодишно момиченце. — И ние мислим, че горенето е гадно.
Започна да ми светва какво са гледали по новините — репортаж от мястото, където бях прекарал сутринта в събиране не препечени кръвни проби от два овъглени трупа. И някак си просто защото знаеха, че бях излизал да поиграя предната нощ, бяха решили, че съм си прекарал времето така. Дори без странното отстъпление на Мрачния странник бях съгласен, че това е пълна гадост, и адски се дразнех, че те смятат, че съм способен на нещо подобно.
— Чуйте — казах строго, — това не е…
— Декстър? Ти ли си? — изви Рита от кухнята.
— Не съм сигурен — провикнах се. — Чакай да си видя документите.
Рита се втурна грейнала в стаята и преди да успея да се предпазя, се увеси на врата ми, явно с намерение да стиска толкова силно, че да попречи на дишането ми.
— Здрасти, хубавецо — каза. — Как беше днес?
— Гадост — измърмори Астор.
— Абсолютно чудесно — казах, докато се борех да си поема дъх. — Днес имаше трупове за всички. И ми се удаде възможност да използвам и памучните си тампони.
Рита направи гримаса.
— Ау. Не знам дали трябва да говориш така пред децата. Ами ако сънуват кошмари?
Ако бях напълно откровен, бих й казал, че децата й по-скоро ще причинят нечии чужди кошмари, отколкото да сънуват такива, но след като не съм възпрепятстван от нуждата да казвам истината, само я потупах по гърба и казах:
— Всеки ден гледат по-лоши неща в рисуваните филми. Нали, деца?
— Не — тихо каза Коуди и аз го погледнах изненадано. Рядко казваше каквото и да е и не просто да говори, а да ми противоречи, беше тревожно. Всъщност целият ден се оказваше шантаво шибан: от паническото бягство на Мрачния странник сутринта, през тирадата на Винс за уредника на обяда — и сега това. Какво ставаше, в името на всичко мрачно и ужасно? Да не ми се беше разбалансирала аурата? Да не би луните на Юпитер да се бяха подредили срещу мен в Стрелец?
— Коуди — казах. С надеждата, че в гласа ми си е проличала някаква обида. — Няма да сънуваш кошмари заради това, нали?
— Той не сънува кошмари — каза Астор, все едно всички, които не бяха жестоко слабоумни, трябваше да го знаят. — Той изобщо не сънува.