— Хубаво е да го знам — казах, тъй като и аз самият почти никога не сънувам и по някаква причина ми се струваше важно да имам колкото може повече общо с Коуди. Но Рита не вярваше.
— Стига глупости, Астор — каза тя. — Разбира се, че Коуди сънува. Всички сънуват.
— Аз не — настоя Коуди. Сега не просто се опълчваше срещу двама ни, но и на практика биеше собствения си рекорд по разговорливост. И въпреки че нямах сърце, освен с циркулаторни цели, изпитах привързаност към него и исках да мина на негова страна.
— Радвам се за теб — казах. — Продължавай така. Сънищата се надценяват. Пречат да се наспиш като хората.
— Наистина, Декстър — каза Рита, — не мисля, че трябва да окуражаваме това.
— Разбира се, че трябва — казах и намигнах на Коуди. — Той показва огън, кураж и въображение.
— Не — каза той и вече съвсем се удивих на словоизлиянията му.
— Не, разбира се — казах му и сниших глас. — Но трябва да казваме такива неща на майка ти, за да не се притеснява.
— За бога — каза Рита. — Отказвам се от вас. Тичайте да си играете навън, деца.
— Искаме да си играем с Декстър — нацупи се Астор.
— Ще дойда след малко — казах аз.
— Гледай да дойдеш — каза тя сърдито. Изчезнаха по коридора към задната врата и докато излизаха, аз си поех дълбоко дъх, доволен, че злостните и неоправдани атаки срещу мен засега са спрели. Разбира се, трябваше да се сетя, че не е така.
— Ела тук — каза Рита и ме поведе за ръка към дивана. — Винс се обади преди малко — каза, докато се намествахме на възглавниците.
— Така ли? — казах и през мен премина внезапна тръпка на опасност при мисълта какво може да е казал на Рита. — Какво каза?
Тя поклати глава.
— Беше много потаен. Каза да му се обадим веднага след като го обсъдим. И когато попитах какво ще обсъждаме, не ми каза. Каза само, че ти ще ми кажеш.
Едва се спрях от немислимия за разговорите гаф да повторя: „Така ли?“. В своя защита трябва да призная, че мозъкът ми се въртеше не само от паническата мисъл, че трябва да избягам на някое сигурно местенце, но и от мисълта, че преди да избягам, трябва да намеря време да посетя Винс с малката си чанта с играчки. Но преди мислено да избера правилния нож, Рита продължи:
— Честно, Декстър, късметлия си, че имаш приятел като Винс. Той взема задълженията си на кум сериозно и има чудесен вкус.
— И чудесно скъп. — Може би все още се възстановявах от почти гафа, че едва не бях повторил „така ли“, но в мига, в който думите излязоха от устата ми, разбрах, че това е най-тъпото нещо, което бих могъл да кажа. И съвсем естествено Рита грейна като коледна елха.
— Наистина ли? — каза тя. — Е, сигурно. Все пак най-често нещата са свързани, нали. Обикновено наистина получаваш това, за което плащаш.
— Да, но въпросът е колко трябва да платиш.
— Колко за какво? — каза Рита — и ето. Бях в безизходица.
— Ами — казах, — Винс има щурата идея, че трябвало да наемем някакъв уредник на обеди от Саут Бийч, много скъп тип, който прави много събития за известни личности.
Рита плесна с ръце. Изглеждаше сияйно щастлива.
— О, Мани Борк ли? — извика. — Винс познава Мани Борк?
Разбира се, всичко беше свършено на мига, но Безстрашният Декстър не се предава без бой, независимо колко е слаб.
— Споменах ли, че е много скъп? — казах с надежда.
— О, Декстър, не може да се притесняваш за пари в такъв момент — каза тя.
— Мога. Притеснявам се.
— Не и ако имаме шанса да наемем Мани Борк — каза тя и в гласа й имаше изненадващо твърда нотка, която не бях чувал преди, освен когато беше ядосана на Коуди и Астор.
— Да, Рита, но няма смисъл да харчим куп пари само за храната.
— Смисълът няма нищо общо — каза тя и признавам, че тук бях съгласен с нея. — Ако можем да наемем Мани Борк за храната на сватбата ни, трябва да сме луди да не го направим.
— Но… — казах и млъкнах, защото освен факта, че изглежда идиотско да плащаш цяло състояние за бисквити с цикория, изрисувани на ръка със сок от ревен и подредени във формата на Дженифър Лопес, не можех да измисля друго възражение. Това не беше ли достатъчно?
Явно не беше.
— Декстър — каза тя, — колко пъти се жени човек? — И за мое щастие все още бях достатъчно нащрек, за да потисна подтика да кажа: „Поне два пъти в твоя случай“, което навярно беше доста мъдро.
Бързо смених курса, като се гмурнах право в тактиката, заучена от преструването, че съм човешко същество вече толкова години.