— Рита — казах, — важната част от сватбата е когато слагам пръстена на пръста ти. Не ми пука какво ще ядем след това.
— Колко мило — каза тя. — Значи нямаш нищо против да наемем Мани Борк?
За пореден път губех спор, без дори да знам на коя страна съм. Усетих сухота в устата — без съмнение причинена от факта, че устата ми бе зяпнала, докато мозъкът ми се мъчеше да измисли нещо умно, за да върне нещата на сушата.
Но беше твърде късно.
— Ще звънна на Винс — каза тя и ме целуна по бузата. — О, толкова е вълнуващо! Благодаря ти, Декстър.
Е, все пак бракът нали е пълен с компромиси?
7.
Съвсем естествено, Мани Борк живееше в Саут Бийч. Обитаваше последния етаж на една от новите многоетажни сгради, които изникват около Маями като гъби след проливен дъжд. Тази се издигаше на мястото на един пуст плаж, където някога Хари ни водеше с Дебс да търсим разни работи в пясъка в ранните съботни утрини. Намирахме стари спасителни пояси, загадъчни дървени отломки от някоя злощастна лодка, поплавъци от кошчета за омари, парчета рибарски мрежи и една вълнуваща сутрин едно крайно мъртво човешко тяло, което се носеше в прибоя. Това беше скъп спомен от детството ми и ми стана много неприятно, че някой е построил тази шибана лъскава кула на същото място.
На следващата сутрин в десет с Винс излязохме заедно от работа и отидохме с колата до ужасната нова сграда, която бе заела мястото на младежката ми радост. Качихме се с асансьора в мълчание; гледах как Винс нервничи и примигва. Защо беше нервен заради срещата с човек, който си вади хляба, като кълца черен дроб, не зная, но очевидно беше. По бузата му се търкулна капка пот и той преглътна конвулсивно, два пъти.
— Той прави обеди, Винс — казах му. — Не е опасен. Дори не може да ти вземе картата от библиотеката.
Винс ме погледна и отново преглътна.
— Има страшен характер — каза. — Понякога е много придирчив.
— Ами тогава — казах жизнерадостно — да намерим някой друг, по-разумен.
Той стисна зъби като човек, изправен пред разстрел, и поклати глава.
— Не — каза смело, — трябва да се справим с това. — И вратата на асансьора се отвори тъкмо на място. Той изправи рамене, кимна и каза: — Хайде.
Тръгнахме по коридора. Винс спря пред последната врата. Пое си дълбоко дъх, вдигна юмрук и след миг колебание потропа. След няколко секунди, през които не се случи нищо, ме погледна и примигна все още с ръка във въздуха.
— Може би… — каза.
Вратата се отвори.
— Здравей, Вик! — изчурулика съществото на вратата и Винс отвърна с изчервяване и изпелтечване.
— Аз само… здрасти. — После запристъпва от крак на крак и изломоти нещо, което звучеше като „Миии амии“ и направи крачка назад.
Представлението беше забележително и истински увлекателно и аз май не бях единственият, който му се наслаждаваше. Джуджето на вратата гледаше с усмивка, която подсказваше, че сигурно би му се понравило да е сред публиката на всякакво човешко страдание, и остави Винс да се гъне още няколко дълги секунди, преди най-сетне да каже:
— Ами влизайте де!
Мани Борк, ако това действително беше той, а не някаква странна холограма от Междузвездни войни, се извисяваше на цели метър и шейсет от подметките на везаните си сребърни ботуши с токове до върха на боядисаната си в оранжево глава. Косата му беше къса с изключение на черния бретон, който бе разделен по средата на челото му като лястовича опашка и висеше над огромните му очила с обсипани с изкуствени диаманти рамки. Облечен беше в дълга яркочервена роба и явно нищо друго и тя се развя около него, когато той отстъпи от вратата, за да ни пусне да влезем, а после с малки бързи крачки отиде до огромния панорамен прозорец с изглед към морето.
— Елате тук да си побъбрим — каза, като заобиколи един пиедестал, на който имаше огромен предмет, подобен на гигантска топка котешко повръщано, потопено в пластмаса и напръскано с фосфоресциращи графити. Поведе ни към някаква стъклена маса до прозореца, около която имаше четири неща, вероятно столове, но човек лесно можеше да ги сбърка с бронзови камилски седла със заварени крачета.
— Сядайте — каза и махна широко с ръка и аз се настаних на столоподобното нещо най-близо до прозореца. Винс се поколеба за момент, после седна до мен, а Мани скокна на стола точно срещу него. — Е — каза, — как си, Вик? Искаш ли кафенце? — И без да дочака отговор, обърна глава наляво и се провикна: — Едуардо!