Някой говореше, но светът се беше стеснил само до мен и Доукс и двете тъмни сенки в нас, които зовяха на бой, и нито аз, нито той чу и дума, а само дразнещо жужене на заден фон.
Накрая гласът на Дебора проряза мъглата.
— Сержант Доукс — каза тя някак твърдо. Доукс най-сетне се обърна към нея и магията се развали. И леко самодоволен от мощта — радост и блаженство! — на Странника, както и от дребната победа, че Доукс пръв извърна поглед, аз се слях с тапетите на стената, отстъпих крачка назад, за да огледам останките на някога могъщото си възмездие.
Сержант Доукс все още държеше рекорда по вдигане на тежести от лежанка, но май скоро нямаше да защити постижението си. Беше измършавял и с изключение на огъня, който тлееше в очите му, изглеждаше почти слаб. Стоеше сковано на протезите на двата си крака, ръцете му висяха покрай тялото, от двете му китки стърчаха някакви сребристи лъскави неща, подобни на сложни клещи.
Чувах дишането на другите в стаята, но освен това нямаше друг звук. Всички просто зяпаха нещото, което някога беше Доукс, а той зяпаше Дебора, която облиза устни — явно се мъчеше да измисли нещо смислено — и най-сетне каза:
— Сядай, Доукс. Ъъ. Да те въведа в случая?
Доукс я изгледа. После се обърна тромаво, погледна ме гневно и изтропа от стаята, странните му отмерени стъпки отекнаха по коридора и после затихнаха.
Като цяло ченгетата не обичат да показват, че са впечатлени или сплашени, така че минаха няколко секунди, преди някой да се осмели да издаде каквато и да е нежелана емоция. Съвсем естествено тъкмо Дебора накрая наруши неестествената тишина.
— Добре — каза тя и изведнъж всички взеха да се покашлят и се размърдаха на столовете си.
— Добре — повтори тя, — та значи няма да намерим главите на местопрестъплението.
— Главите не плуват — презрително настоя Камила Фиг и се върнахме там, където бяхме преди внезапната полупоява на сержант Доукс. Всички продължиха да жужат още десетина минути, неуморно борейки се с престъпността, като спореха кой трябва да попълни документите, когато грубо бяха прекъснати още веднъж от отварянето на вратата до мен.
— Съжалявам за прекъсването — каза капитан Матюс. — Имам… наистина страхотни новини, струва ми се. — Огледа стаята със свъсени вежди и дори аз можех да му кажа, че това не е подходящата физиономия за човек със страхотни новини. — Ами… ъъъ, сержант Доукс се върна и той е… важно е да разберете, че той е лошо… ъъъъ… пострадал. Има само две години до пълна пенсия, така че адвокатите… предвид обстоятелствата решихме, че… — Гласът му заглъхна и той огледа стаята. — Да не би някой вече да ви е казал?
— Сержант Доукс току-що беше тук — каза Дебора.
— О — каза Матюс, — ами тогава… — Сви рамене. — Добре. Хубаво. Оставям ви да продължавате със срещата. Нещо да докладвате?
— Все още няма същински напредък, капитане — каза Дебора.
— Е, сигурен съм, че ще пооправите нещата за пред пресата — искам да кажа, навреме.
— Да, сър — каза тя.
— Добре тогава — повтори той, огледа стаята още веднъж, изправи рамене и излезе.
— Главите плават — каза някой и в стаята премина тих кикот.
— За бога — каза Дебора. — Може ли да се съсредоточим? Имаме два трупа.
„И ще има още“, помислих си, а Мрачният странник леко потрепери, все едно храбро се опитваше да не избяга, но това беше всичко и аз повече не се замислих.
9.
Аз не сънувам. Сигурен съм, че в някакъв момент по време на нормалния ми сън трябва да има образи и безсмислени откъси, които да преминават през подсъзнанието ми. Чувал съм, че се случвало на всички. Но май никога не помня сънищата си, ако изобщо сънувам, което съм чувал, че не се случвало на никого. Така че приемам, че не сънувам.
И затова беше нещо като шок да се озова посред нощ сгушен в обятията на Рита, да крещя нещо, което не мога да чуя добре — само ехото от собствения ми задавен глас се връщаше към мен през мекия като памук мрак, хладната ръка на Рита беше на челото ми, а гласът й шепнеше:
— Тук съм, миличък, няма да те оставя.
— Благодаря — казах пресипнало. Покашлях се и седнах.