— Каква суматоха? — попита Дебора.
— Викове — каза той. — Може би боричкане. Както и да е, надникнах през вратата и видях една студентка, младо момиче, да излиза от кабинета на Халпърн и да бяга. Тя беше… ами блузата й беше скъсана.
— Случайно разпознахте ли въпросното младо момиче? — попита Дебора.
— Да — каза Уилкинс. — Беше в един от курсовете ми миналия семестър. Казва се Ариел Голдман. Красиво момиче, но не особено добра студентка.
Дебора ми хвърли бърз поглед и аз кимнах насърчаващо.
— Смятате ли, че Халпърн се е опитвал да насили Ариел Голдман? — попита Дебора.
Уилкинс наклони глава на една страна и разпери ръце.
— Не мога да го твърдя. Но така изглеждаше.
Дебора го погледна, но той нямаше какво да добави, така че тя кимна и каза:
— Благодаря, доктор Уилкинс. Много ни помогнахте.
— Надявам се — каза той и се обърна да отвори вратата и да влезе в кабинета си. Дебс вече гледаше разпечатката от учебния план.
— Халпърн живее само на една миля — каза и тръгна към изхода. И отново трябваше да я гоня.
— От коя теория се отказваме? — попитах. — Че Ариел се е опитвала да прелъсти Халпърн, или че той се е опитвал да я изнасили?
— От нищо не се отказваме — каза тя. — Не и докато не говорим с Халпърн.
12.
Само едната миля се оказа почти две. Доктор Джери Халпърн живееше в апартамент в двуетажна сграда, вероятно водила се хубава преди четирийсетина години. Отвори веднага щом Дебора почука, и примига, когато светлината огря лицето му. Беше между трийсет и четирийсет, строен, без да изглежда атлетичен, и не се беше бръснал от няколко дни.
— Да? — каза с раздразнен глас, който би подхождал на някой осемдесетгодишен учен. Покашля се и опита отново: — Какво има?
Дебора извади значката си и каза:
— Може ли да влезем?
Халпърн се опули на значката и май малко оклюма.
— Аз не съм… какво… защо да влизате?
— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса — каза Дебора. — За Ариел Голдман.
Халпърн припадна.
Не ми се случва често да виждам сестра си изненадана — контролът й е прекалено добър. Така че беше доста приятно да видя как ченето й увисва, когато Халпърн се свлече на пода. Изработих подобно подходящо изражение и се наведох да му напипам пулса.
— Сърцето му бие — казах.
— Да го вкараме вътре — каза Дебора и аз го завлякох в апартамента му.
Апартаментът вероятно не беше толкова малък, колкото изглеждаше, но стените бяха покрити с надвиснали рафтове с книги, имаше и бюро, на което бяха натрупани хартии и още книги. В малкото останало пространство се бе сврял износен гаден на вид двуместен диван и кресло с дебели възглавници, зад което имаше лампа. Успях да вдигна Халпърн на дивана, който изскърца и застрашително хлътна под него.
Изправих се и едва не се блъснах в Дебора, която вече се надвесваше над Халпърн и го гледаше гневно.
— По-добре да изчакаш да се свести, преди да го плашиш — казах.
— Това копеле знае нещо — каза тя. — Защо иначе ще се тръшва така?
— От недохранване? — предположих.
— Събуди го! — каза тя.
Погледнах я, за да видя дали се шегува, но тя, разбира се, беше мъртвешки сериозна.
— Как според теб? Забравил съм си амонячните соли.
— Не можем просто да седим и да чакаме — каза тя. И се наведе, все едно се канеше да го разтърси или може би да му забие един в носа.
За свой късмет обаче Халпърн избра точно този момент да дойде в съзнание. Очите му примигнаха няколко пъти, а после останаха отворени и когато вдигна поглед към нас, цялото му тяло се напрегна.
— Какво искате?
— Да ни обещаеш да не припадаш повече? — казах аз. Дебора ме изблъска с лакът и каза:
— Ариел Голдман.
— О, боже! — изстена Халпърн. — Знаех си, че ще стане така.
— Прав си бил — казах.
— Трябва да ми повярвате — каза той и се помъчи да се изправи. — Не съм го направил.
— Добре — каза Дебс. — Кой тогава?
— Тя сама — каза той.
Дебора ме погледна, вероятно да види дали мога да й кажа защо Халпърн е толкова откровено побъркан. За съжаление не можех, така че тя пак погледна него.
— Направила го е сама — каза тя с глас, зареден с полицейско съмнение.
— Да — настоя той. — Искаше да изглежда така, все едно съм бил аз, за да се наложи да й пиша висока оценка.