— Изгорила се е — каза Дебора бавно, сякаш говореше с тригодишно дете. — А преди това си е отрязала главата, за да й пишете висока оценка?
— Надявам се, че сте й писали поне петица за целия този труд — вметнах.
Халпърн ни зяпна с ококорени очи, ченето му увисна и започна да потрепва, все едно се опитваше да го затвори, но му липсваше някое сухожилие.
— К’во? — каза накрая. — За какво говорите?
— За Ариел Голдман — каза Дебс. — И съквартирантката й Джесика Ортега. Мъртви. Изгорени. С отсечени глави. Какво можеш да ни кажеш за това, Джери?
Халпърн потръпна и дълго не проговори.
— Аз… аз… те мъртви ли са? — прошепна накрая.
— Джери — каза Дебора, — главите им са отсечени. Или отрязани. Ти как мислиш?
Гледах с голям интерес как лицето на Халпърн се плъзга по цялата гама изражения, показващи различни видове объркване, и накрая, когато схвана, се установи отново на физиономията с откаченото чене.
— Вие мислите… не можете да…
— Боя се, че мога, Джери — каза Дебора. — Освен ако не ми кажеш защо не бива да го правя.
— Но това е… аз никога не бих… — почна той.
— Някой го е направил — казах аз.
— Да, но… — каза той.
— Джери — каза Дебора, — за какво мислеше, че искаме да те питаме?
— За изнасилването — каза той. — Когато не я изнасилих.
Някъде има свят, където всичко има смисъл, но ние очевидно не бяхме в него.
— Когато не си я изнасилил? — каза Дебора.
— Да. Тоест… тя искаше аз да… — пак почна той.
— Искала е да я изнасилиш? — попитах аз.
— Тя, тя… — Той започна да се изчервява. — Тя ми предложи секс. Срещу добра оценка. — Сведе поглед към пода. — И аз отказах.
— И тогава тя поиска да я изнасилиш? — казах аз. Дебора ме сръга с лакът.
— И си й казал не, Джери, така ли? — попита го. — На такова хубаво момиче?
— И тогава тя, ъъъ, тя каза, че ще получи шестица по един или друг начин. Разкъса си блузата и се развика. — Той преглътна, но не вдигна очи.
— А после? — подкани го Дебора.
— И ми помаха — каза той, вдигна ръка и помаха като за довиждане. — А после изтича навън. — Най-сетне вдигна глава. — Тази година ще се реши дали ще ме назначат за постоянно. Ако тръгне слух за нещо подобно, с кариерата ми е свършено.
— Разбирам — каза Дебора много разбиращо. — Значи си я убил, за да спасиш кариерата си?
— Какво? Не! — запелтечи той. — Не съм я убил!
— Тогава кой я е убил, Джери? — попита Дебора.
— Не знам! — каза той почти ядосано, сякаш го бяхме обвинили, че е изял последната бисквитка. Дебора просто го гледаше втренчено. Той отвърна на погледа й, после бързо запремества очи от нея към мен и обратно. — Не съм аз!
— Иска ми се да ти вярвам, Джери — каза Дебора, — но не аз решавам.
— Какво искате да кажете?
— Ще трябва да те помоля да дойдеш с мен — отвърна тя.
— Арестувате ли ме?
— Ще те заведа в управлението да отговориш на няколко въпроса, само това — каза тя успокояващо.
— Божичко! — каза той. — Арестувате ме! Това… Не. Не!
— Да го направим по лесния начин, професоре — каза Дебора. — Няма нужда от белезници, нали?
Той я изгледа, после неочаквано скочи и хукна към вратата. Но за негово и на изкусния му план за бягство нещастие трябваше да мине покрай мен, а Декстър заслужено се слави надлъж и нашир със светкавичните си рефлекси. Подложих му крак и той се стовари по лице и си натресе главата във вратата.
Усмихнах се на Дебора.
— Май все пак има нужда от белезници.
13.
Всъщност не съм параноик. Не смятам, че съм заобиколен от тайнствени неприятели, които искат да ме хванат, измъчват и убият. Разбира се, много добре знам, че ако оставя маскировката ми да се свлече и се разкрия такъв, какъвто съм, цялото общество ще обедини сили и ще настоява за бавната ми и мъчителна смърт, но това не е параноя — това е спокоен ясен поглед към единодушната реалност и аз не се плаша от нея. Просто се опитвам да внимавам, за да не се случи.
Но много голяма част от вниманието ми винаги е била вслушването в тънкия шепот на Мрачния странник, а той все още беше странно срамежлив да сподели мислите си. Така че бях изправен пред нова и тревожна вътрешна тишина и това много ме изнервяше и пораждаше вълнички безпокойство. Всичко беше започнало с чувството, че ме наблюдават, дори че ме следят, при пещите. А после, докато се връщахме с колата в главното управление, не можех да се отърся от мисълта, че една кола като че ли ни преследва. Така ли беше? Имаше ли злокобни намерения? И ако имаше, към мен или към Дебора, или се бях уплашил от някой случаен шофьор от Маями?