Гледах колата в страничното огледало, бяла Тойота „Авалон“. Караше след нас чак докато Дебора не свърна в паркинга, и продължи, без да намали и без шофьорът да ни зяпа открито, но не можех да се отърва от смешната идея, че наистина ни преследва. И все пак нямаше как да съм сигурен, ако не ми кажеше Странникът, а той не ми казваше — само издаде някакво съскащо покашляне и ми се стори повече от глупаво да казвам на Дебора за това.
А вечерта, когато излязох и тръгнах към собствената си кола, за да се прибера у дома, отново изпитах същото усещане, че някой или нещо ме гледа — но това беше усещане. Не предупреждение, не вътрешен шепот от сенките, не тревожен плясък на невидими черни криле — усещане. Обаче ме изнервяше. Когато Странникът говори, аз слушам. Действам. Но сега нямаше думи, а само неспокойно въртене и нямах представа как да го разбирам. Така че при отсъствието на по-ясна идея, когато подкарах на юг към къщи, държах под око огледалото за задно виждане.
Това ли е да си човек? Да вървиш през живота с постоянното чувство, че си месо на кука, да се препъваш по пътечката, докато по петите ти душат тигри? Ако е така, това много обясняваше човешкото поведение. Бидейки хищник, аз добре познавах могъщото чувство да се разхождам под прикритие сред стадата потенциална плячка, да знам, че във всеки момент мога да отделя някой от стадото. Но без Странникът да говори с мен, аз не просто се смесвах, а всъщност ставах част от стадото, ставах уязвим. Ставах плячка и това не ми се нравеше. Правеше ме още по-бдителен.
И когато отбих от автострадата, бдителността ми забеляза бяла тойота „Авалон“, която ме следваше.
Разбира се, на света има много тойоти „Авалон“. Все пак японците изгубиха войната и това им дава право да доминират пазара на коли. И естествено много от тези авалони съвсем логично биха могли да се прибират вкъщи по същия оживен маршрут като мен. Логично погледнато, посоки колкото щеш и беше съвсем възможно бял авалон да върви във всяка една от тях. И не беше логично да приема, че някой би искал да ме преследва. Какво толкова съм направил? Искам да кажа, което някой би могъл да докаже?
Така че беше съвсем нелогично да чувствам, че някой ме следи, което не обяснява защо внезапно завих надясно, за да сляза от Ю Ес 1 и да подкарам по една странична улица.
Освен това не обясняваше защо белият авалон ме последва.
Колата се държеше на разстояние, както би направил всеки хищник, за да не подплаши набелязаната плячка — или както би направил всеки нормален човек, ако по съвпадение поема в същата посока. И така, със същата характерна липса на логика, аз отново завих, този път наляво по една малка улица с жилищни сгради.
След миг другата кола ме последва.
Както споменах, Храбрият Декстър не знае що е страх. Следователно ревящите удари на сърцето ми, пресъхването в устата ми и потта, лееща се от дланите ми, не бяха нищо повече от силно безпокойство.
Чувството обаче не ми се понрави. Вече не бях Рицарят с меча. Острието и доспехите ми бяха в някое подземие на замъка, а аз бях на бойното поле без тях, изведнъж станал крехка и вкусна жертва, и по някаква неизвестна причина бях сигурен, че нещо е уловило дирята ми с дебнещите си ноздри.
Отново завих надясно — и видях знака „без изход“ чак когато го подминах.
Бях завил в задънена улица. Бях в капан.
По някаква причина намалих и зачаках другата кола. Сигурно просто исках да съм сигурен, че белият авалон наистина е след мен. След мен беше. Продължих към края на улицата, където платното се разширяваше в малък кръг за обръщане. На алеята пред къщата в края на улицата нямаше спрели коли. Паркирах и изключих двигателя, зачаках, удивен от блъскането на сърцето си и неспособността ми да направя друго освен да седя и да чакам неизбежните зъби и нокти на това, което ме преследваше.
Бялата кола се приближи, стигна обръщалото, намали и тръгна към мен…
И ме подмина — зави, върна се по улицата и се изгуби в залеза на Маями.
Гледах как си отива и когато задните светлини изчезнаха зад ъгъла, внезапно си спомних как се диша. Възползвах се от това преоткрито знание и ми стана по-добре. Когато възстанових кислородното си съдържание и дойдох на себе си, се почувствах страшно глупав. Какво все пак беше станало? Някаква кола май ме следваше. После изчезна. Имаше милион причини да върви по същия път като мен, повечето обобщени от една дума — съвпадение. А после, докато бедният Разтреперан Декстър се потеше на седалката, какво направи голямата лоша кола? Подмина го. Не спря, за да гледа, да ръмжи или да хвърли ръчна граната. Просто ме подмина и ме остави в локвата на собствения ми абсурден страх.