Някой потропа по прозореца и аз си ударих главата в тавана на купето.
Обърнах се да погледна. Мъж на средна възраст с мустаци и дълбоки белези от акне се беше навел и ме гледаше. Не го бях забелязал досега — поредното доказателство, че бях сам и беззащитен.
Свалих прозореца.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита човекът.
— Не, благодаря — отговорих, донякъде озадачен каква ли помощ би могъл да ми предложи. Но той не ме остави да гадая, а каза:
— На моята алея сте.
— О — отвърнах и ми хрумна, че сигурно е така и че трябва да дам някакво обяснение. — Търсех Вини — казах. Не беше брилянтно, но предвид обстоятелствата вършеше работа.
— Сбъркали сте — каза мъжът с някакъв злобничък триумф, който почти ме ободри отново.
— Съжалявам — казах. Вдигнах стъклото и излязох на заден ход от алеята, а мъжът стоеше и ме гледаше как се отдалечавам, по всяка вероятност за да се увери, че няма изведнъж да изскоча от колата и да го нападна с мачете. След няколко секунди бях обратно в кръвожадния хаос на Ю Ес 1. И докато рутинното насилие на уличното движение ме загръщаше като топло одеяло, почувствах как отново бавно потъвам в себе си. У дома, зад напуканите стени на Замъка на Декстър с празното мазе и всичко останало.
Никога не се бях чувствал толкова глупаво — тоест чувствах се толкова близо до това да съм истинско човешко същество, колкото беше възможно в моя случай. Какво си мислех? В интерес на истината изобщо не бях мислил, просто бях реагирал на странния спазъм на паника. Всичко беше прекалено нелепо, прекалено явно човешко и смехотворно, стига да бях истински човек, който наистина да може да се смее. Е, добре. Поне наистина бях нелеп.
Последните няколко мили измислях обидни епитети за себе си заради боязливата ми преувеличена реакция и когато спрях пред къщата на Рита, бях напълно затънал в самозлоупотреба, от което ми стана много по-добре. Слязох от колата с нещо съвсем близко до истинска усмивка на лицето, усмивка, породена от радостта ми от истинската идиотия на Декстър Тъпака. И когато се отдалечих на крачка от колата, полуизвърнат към входа, по улицата бавно мина някаква кола.
Бял авалон, естествено.
Ако на света има нещо като справедливост, то това със сигурност беше един от моментите, които тя беше уредила специално за мен. Защото много пъти се бях наслаждавал на гледката на човек, застанал със зяпнала уста, напълно изваден от строя от изненада и страх, а сега Декстър беше в същата глупава поза. Замръзнал на място, неспособен да се помръдна дори за да си избърша лигата, гледах как колата бавно минава покрай мен и единствената мисъл, която минаваше през главата ми, беше, че сигурно изглеждам адски тъпо.
Разбира се, щях да изглеждам още по-тъпо, ако човекът в бялата кола, който и да беше, не просто беше минал бавно, но за щастие на многобройните хора, които ме познават и обичат — поне двама, като броя себе си, — колата ме подмина, без да спре. Стори ми се, че мярнах лице, което ме гледа от шофьорското място. После ускори, като леко свърна към средата на платното, така че светлината за миг се отрази в сребърната бича глава на емблемата на „Тойота“, и колата изчезна.
А аз не можех да измисля какво друго да направя, освен да си затворя устата, да се почеша по тила и да вляза в къщата.
Чу се тих, но много дълбок и мощен барабанен бой и бликна радост, родена от облекчението и предвкусването на това, което щеше да се случи. Зазвучаха рогове и вече наближаваше, щеше да дойде само след секунди и после всичко щеше да започне и най-накрая да се случи отново и докато радостта се извисяваше в мелодия, която се издигна и сякаш зазвуча отвсякъде, почувствах как краката ми ме водят натам, където гласовете обещаваха блаженство, изпълваха всичко с онази радост, която беше на пътя, с онова завладяващо задоволство, което щеше да ни издигне в екстаз…
Събудих се с разтуптяно сърце и чувство на облекчение, което със сигурност не беше оправдано и което изобщо не разбирах. Защото това не беше просто облекчението на глътка вода, когато си жаден, или на почивката, когато си уморен, макар че беше и тези неща.