Но — вече съвсем озадачаващо и дълбоко тревожно — това не беше и облекчението, което идва след някоя от срещите ми за игра с лошите: облекчението, което казва, че си удовлетворил дълбоките копнежи на най-вътрешното си аз и вече може да се отпуснеш и известно време да си доволен.
И не можеше да е. Невъзможно беше да съм изпитвал това най-лично и интимно чувство, докато съм спал.
Погледнах часовника до леглото: пет минути след полунощ, не беше време Декстър да е буден, не и в нощ, в която бе планирал само да спи.
От другата страна на леглото Рита похъркваше тихо и потрепваше лекичко като куче, което сънува, че гони заек.
А от моята страна на леглото — един ужасно объркан Декстър. Нещо беше дошло в лишената ми от сънища нощ и беше развълнувало спокойното море на бездушния ми сън. Не знаех какво е това нещо, но по някаква неясна причина то ме беше направило много щастлив и това изобщо не ми харесваше. Огряното ми от лунна светлина хоби ме правеше щастлив по моя собствен лишен от емоции начин, и това бе всичко. Нищо друго никога не се допускаше в това кътче на тъмното мазе на Декстър. Така исках да бъде. Вътре си имах собствено добре охранявано местенце, мое си и залостено, където изпитвах своята си особена радост — само и единствено през онези нощи. Нищо друго нямаше смисъл за мен.
Какво бе нахлуло, какво бе разбило вратата и бе наводнило мазето с това неканено и нежелано чувство? Какво въобще би могло да се промъкне вътре с такава съкрушителна лекота?
Лежах, решен да заспя отново и да си докажа, че все още аз командвам нещата, че не е станало нищо и че определено няма да стане отново. Това беше Страната на Декстър и аз бях кралят. Нищо друго не можеше да влиза тук. Затворих очи и се обърнах за потвърждение към авторитетния глас в мен, към безспорния господар на сенчестите кътчета на всичко, което съм аз, Мрачния странник, и зачаках той да се съгласи, да изсъска успокоително, да сложи на мястото им дразнещата музика и нейния гейзер от чувства, вън от тъмнината, вън. И зачаках да каже нещо, каквото и да е, но той не го направи.
Сръгах го с много остра и раздразнена мисъл, помислих си: „Събуди се! Покажи си зъбите!“
И той не каза нищо.
Разбързах се във всички ъгълчета на себе си, виках с нарастваща тревога, виках Странника, но мястото му беше празно, изметено, стая под наем. Беше изчезнал, все едно никога не го е имало.
На мястото, където беше преди, все още чувах ехото на музиката да отеква от твърдите стени на необзаведения апартамент и да се губи във внезапна, много болезнена празнина.
Мрачният странник си беше отишъл.
14.
Прекарах следващия ден в пяната на несигурността, с надеждата, че Странникът ще се върне, и някак си сигурен, че няма. И докато денят напредваше, тази мрачна увереност ставаше все по-голяма и студена.
В мен зееше голямо болезнено празно място и нямаше как да не мисля за него, нямаше как да се справя със зейналата пустота, която не бях чувствал досега. Не бих казал, че страдах — това винаги ми се е струвало голяма глезотия, — но бях неспокоен и целия ден живях в гъстия сироп на тревожен страх.
Къде беше отишъл Странникът ми и защо? Щеше ли да се върне? Тези въпроси неизбежно ме теглеха към дори още по-тревожното разсъждение: какво представляваше Странникът и защо изобщо беше дошъл при мен?
Беше донякъде отрезвяващо да разбера точно колко дълбоко съм се определял чрез нещо, което всъщност не съм аз — или пък съм? Може би цялата личност на Мрачния странник не беше повече от болно построение на увреден ум, паяжина, изплетена да улавя малките проблясъци на филтрирана реалност и да ме пази от ужасната истина на това, което съм в действителност? Възможно беше. Добре съм запознат с основите на психологията и от доста време бях приел, че съм някъде извън категориите. Нямам нищо против — справям се много добре и без капка нормална човечност.
Или поне досега. Но изведнъж бях сам-самичък и нещата не изглеждаха толкова ясни и сигурни. За първи път наистина имах нужда да знам.
Разбира се, малко професии предлагат платено време за интроспекция дори по важен въпрос като изчезнали Мрачни странници. Не, Декстър все пак трябваше да продължава да копа. Особено след като Дебора размахваше камшика.