— Окей — каза Дебора и сви рамене. — Помогни ми тогава. Как всичко това се е озовало у вас?
— Уилкинс е — каза той някак изненадано, все едно го чува от някой друг.
— Уилкинс ли? — попита Дебора и ме погледна.
— Професорът от съседния кабинет? — попитах.
— Да, точно така — каза Халпърн, изведнъж набра пара и се наведе напред. — Уилкинс е — трябва да е бил той.
— Уилкинс — повтори Дебора. — Облякъл е твои дрехи, убил е момичетата и после е върнал дрехите в апартамента ти.
— Да, точно така.
— Защо ще го прави?
— И двамата кандидатстваме за щатно място — каза той. — Само един ще го получи.
Дебора го погледна, все едно й беше предложил да потанцува гола.
— Щатно място — каза накрая. В гласа й звучеше почуда.
— Точно така — каза отбранително той. — Това е най-важният момент във всяка академична кариера.
— Достатъчно важен да убиеш? — попитах.
Той просто гледаше втренчено някаква точка на масата. После каза:
— Уилкинс е.
Дебора го гледа цяла минута с изражението на любяща леля, която гледа любимия си племенник. Той вдигна очи към нея, примига, сведе поглед към масата, после погледна мен, после отново масата. Когато тишината се проточи, отново вдигна очи към Дебора.
— Добре, Джери — каза тя. — Ако това е най-доброто, на което си способен, май е време да се обадиш на адвоката си.
Той се опули, но явно беше неспособен да измисли какво да каже, така че Дебора стана и тръгна към вратата. Аз тръгнах след нея.
— Спипахме го — каза тя в коридора. — Това копеле е изпечено. Гейм, сет, точка.
И беше толкова истински слънчева, че не можах да се сдържа да не кажа:
— Ако е той.
Тя ми се усмихна сияйно.
— Разбира се, че е той, Декстър. За бога, не се коркай. Свърши страхотна работа и поне този път хванахме точния човек от раз.
— Да де — казах.
Тя килна глава на една страна и ме погледна изпитателно, все още ухилена абсолютно самодоволно.
— Какво ти става, Декс? Да не те е хванало шубето заради сватбата?
— Нищо не ми става — казах. — Животът на земята никога не е бил толкова пълно хармоничен и удовлетворителен. Аз просто… — И тук се поколебах, защото наистина не знаех какво „аз просто“. Просто изпитвах непоклатимото и ирационално чувство, че нещо не е наред.
— Знам, Декс — каза тя мило, с което само влоши нещата. — Изглежда прекалено лесно, нали? Но помисли за простотиите, през които минаваме ежедневно с всички останали случаи. Редно си е от време на време да имаме по някой лесен, нали?
— Не знам — казах. — Просто чувствам, че нещо куца.
— С неоспоримите доказателства, които имаме за тоя тип, на никой няма да му пука какво чувстваш, Декс — изсумтя тя. — Защо не живнеш и не се насладиш на добрата работа?
Сигурен бях, че това е отличен съвет, но не можех да го приема. Макар познатия шепот, който да ми подава репликите, да го нямаше, трябваше да кажа нещо.
— Не се държи сякаш лъже — казах доста вяло.
Дебора сви рамене.
— Той е куку. Не е мой проблем. Той е бил.
— Но ако е луд, защо ще избухва така неочаквано? Все пак е на трийсет и няколко — и това да е първият път, когато прави нещо? Не се връзва.
Тя даже ме потупа по рамото и отново се усмихна.
— Много умно, Декс. Защо не си вземеш компютъра и не му провериш досието? Бас ловя, че ще намерим нещо. — Погледна си часовника. — Може да го направиш веднага след пресконференцията, става ли? Хайде, не бива да закъсняваме.
И аз я последвах послушно. Питах се как става така, че винаги върша доброволно допълнителна работа.
Дебора беше получила безценния дар на пресконференцията, нещо, което капитан Матюс не даваше с лека ръка. Това беше първата й пресконференция като водещ детектив на по-значителен случай със своя собствена медийна истерия и тя явно беше тренирала как да изглежда и как да говори за вечерните новини. Изостави усмивката и всяка друга видима следа от емоция и говори с прости изречения на идеален полицейски език. Само човек, който я познаваше толкова добре като мен, би могъл да забележи огромното и нехарактерно щастие, бълбукащо зад дървената й маска.
Стоях в дъното и гледах как сестра ми прави няколко блестящо механични изявления в подкрепа на увереността си, че е арестувала заподозрян за отвратителните престъпления в университета и че в мига, когато разберяла дали е виновен, скъпите й другарчета от медиите щели да са сред първите, които ще научат. Беше очевидно горда и доволна и от моя страна си беше чиста злоба да намеквам, че нещо с вината на Халпърн не е съвсем наред, особено след като не знаех какво би могло да е то — и дали го има изобщо.